Под това заглавие, драги ми читателю, нищо да не напиша, пак ще се досетиш какво съм искал да кажа. Та стоиме си ние пред вратите на рая, стоим и "броиме време", както го е заковал Ботйов.

От време на време вратата се открехва, подава се някое хвъркатичко, като от разказа на Елин Пелин, и ни погалва с ангелско крилце: "Още малко търпение"... "Ако сте послушни и амбициозни, ще влезете!"

Къде, бе? Някои се напъват да докажат, че сме си в рая. И дори запяват "Мила Родино, ти си земен рай!". Други пък изкривиха уста от амбиция да внушат, че този рай вече не е на Изток, а на Запад от Стара планина и Дунав. И тутакси се сещаме за Козлодуй: "Ако я затворим АЕЦ, и сме вътре, в рая!"…

Какво ни е приготвила Европа - може би



"место злачно и упокойно"…



За по-младия читател ще поясним, че това "место злачно и упокойно" е пасаж от онази молитва, с която служителите на Църквата и Бога утешават близките на починалия… С други думи, мястото ни е приготвено, само да устискаме. То и без това в рая се отива след приключването на земната суета.

Запитан веднъж от фарисеите кога ще дойде царството Божие, Христос отговаря: "Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето тук е, или: на, там е. Понеже царството Божие вътре във вас е."// Лука,17: 20,21,22/

Така че напразно го търсим вън от себе си и вън от Родината-рай. Една философия, която, Бог знае защо, управляващите не са се сетили да използват досега.

И нямаше да стоим в отчаяние и неведение пред вратите на ЕС, както впрочем стояхме дълги години и пред портала на Светлото бъдеще. И да чакаме. Както е модно днес да се говори: имаме голяяя-ма култура на чакането. Чакали сме толкова години, та и векове сме чакали да мине един преход, че да дойде друг, да мине стихийният капитализъм, да дойде капитализмът с човешко лице, да мине едно правителство, па да дойде друго, още по-добро…

Колко пъти са ни местели от един рай в друг, а в края на краищата



сме се оказвали пак там,



откъдето са се мъчели да ни преместят.

Онези, дето чакаха Годо, по са знаели какво чакат. А ние днес не можем да кажем. Можем само да гадаем. Затова и врачките у нас са на по-голяма почит от отците на Светата ни Църква православна.

Каквото и да стане, вариантите са два: или Бог ще се окаже българин, или дяволът ще ни изиграе лоша шега…

Пред вратите на рая… Виждам там много народ, калабалък, както е по български, повечето се държат за ушите - джиесеми, от които им е трудно да се разделят и когато спят; други са втренчили погледи в монитори, чакат хората, чакат да се отворят вратите на рая, да се появи поредният комисар и да им съобщи какво още не ни достига. Да им каже "в час" ли са, или не са. Някои дори цитират Светото писание, в което има подобна ситуация (там всичко има! всичко е описано и предвидено, стига да можеш да го разбереш) ,та чакат някой да раздвижи водата. Други пък чакат да отмине зелената, синята и червената, та когато дойде златната река - да се метнат направо в нея. Както е в приказката за Златка Златното момиче. Но фолклорът днес е силно ориентализиран, то може пък



така да почва поевропейчването...



Ала за културата нашите европейски гости и комисари комплиментарно казват, че сме я и задминали Европата. Дори тя ни се чудела на някои работи. Бабите например, които ни посрещат по дивните български села, освен че пеят и танцуват, освен че правят българско кисело мляко, но вече работят с компютри и говорят английски. В болницата също вече сме не пациенти, а клиенти. Малко нещо сме закъснявали само откъм чест и достойнство, т.е. откъм религия и богобоязливост - там, казват, хич ви няма.

Дали работата не е тъкмо в това, че имаме страх само от началници, от европейски емисари и наши башибозуци, а не страх от Всевишния?

И дали тогава не биха станали излишни разните комисии, които набързо спретваме? Не се ли влиза така в рая най-бързо - през портата на собствения морал?