Предстоящите президентски избори са специални за БСП. Защото ще покажат доколко социалистите, първо, са променени и, второ, са способни да печелят власт. Звучи банално, още повече че президентската институция не е носител на най-големия властови ресурс - тя носи повече символична, отколкото реална власт. Но точно това е важно днес за БСП - да покаже на обществото, че е символичният субект на властта. Че може да побеждава на избори и - най-важното-че може да повтори мандат.

Специфичното е, че президентските избори са мажоритарни. И не е възможно просто една партия да ги е спечелила или загубила. Факторът "личност" е с решаваща роля. Това прави президентските избори толкова интересни. И независимо от важността им за партиите, не особено решаващи. Става дума за прословутия принцип, формулиран така блестящо от Левски: "Ако печеля, печели цял народ, ако загубя - губя само себе си". Така и партиите - ако техният кандидат спечели - те печелят.



Ако загуби-губи

той, а не партията



Когато през 2001 г. Първанов се кандидатира за президентския пост, БСП изтръпна - загубата щеше да е показателна за самата партия, защото щеше да загуби не кой да е, а нейният лидер. Изборите обаче бяха спечелени и никой не се усъмни, че спечели тъкмо БСП. Оттук започна и сагата на новите отношения между президента и неговата партия. Президентът положи всички усилия да се превърне в президент на цялата нация. И успя - него го харесват и одобряват както леви, така и десни, и центристи. В някаква степен отношението към БСП не се покрива с отношението към президента Първанов. От това БСП не спечели. Идеята, че хората ще приемат мисълта социалистите да управляват, и то добре, защото техният лидер е президент, и то добър, е на път да бъде забравена. Защото БСП дойде на власт. И състави правителство. Не без специалната намеса на президента. Но дали загубата е само за БСП? Не. Президентът също си спечели негативизъм - част от избирателите така и не разбраха защо нещата трябва да се случват така, както се случиха. На практика аргументът, че е съставено такова правителство, каквото пожелаха избирателите, е най-неверното твърдение в подкрепа на коалиционното правителство. Случи се като с мистерията на средно статистическия българин, който яде зеле с месо, защото 50% ядат зеле, а другата половина - месо. Така и българските избиратели, които не са дали нито един вот в подкрепа на коалиция, получиха такава.

Ефектът от действието няма как да е позитивен. Защото, когато правиш политика, едно от най-важните неща е йерархията на приоритетите. За БСП най-важен беше и остава приоритетен въпросът да се справи успешно с изпълнителната власт. За Първанов приоритетът е вторият мандат. Това разминаване очертава и полето на съвпадение и различие между президента и БСП.

Съвпадението е в успеха. И Първанов, и БСП искат успех на предстоящите избори. Различието е, че всеки търси своя успех. За Първанов това е личният му успех, дължащ се единствено на неговата дейност като президент. За БСП това е партийният успех - че е издигнала и подкрепила своя президент. Оттук и първият проблем -



начинът на издигане

на кандидатурата



Не че БСП не би приела Първанов да е не чисто партийна кандидатура. Още повече че той е достатъчно еманципиран, за да вземе самостоятелно решение. Но отказ от ясна партийна връзка ще е сигнал, потвърждаващ откъсването на президента от собствената му партия. Дистанциране, което и досега можеше да се види в опита му да менторства над ръководството, да води политика, която очаква неизменна подкрепа, да лансира фигури, които не са най-тясно свързани с партията му. Все неща, които неизбежно ерозират отношението към него вътре в БСП - тенденция, която само ще се актуализира по време на изборите. От друга страна, издигането от инициативен комитет се търси от президента с цел да привлече подкрепата на партиите от управляващата коалиция, защото си представя, че те така по-лесно ще могат да повлияят върху избирателите си да гласуват за него. На практика подобен ход ще позволи на партиите от коалицията да нямат никакъв ангажимент по отношение на неговата подкрепа. Така да се каже, делото на изборите ще е в ръцете на самите... комитетстващи. И Първанов.

Така, дори и да спечели изборите, той пак няма да може да убеди хората, че ги е спечелил сам. И



ще си остане

президентът социалист



Но ако ги загуби, БСП има ход - трудно ще е да се приеме, че това е нейната загуба. Точно както се получи при загубата на изборите в София.

Това ни отвежда към проблема за напрежението между социалистите и Първанов - то едва ли се корени в ходовете около изборите. Липсата на алтернативни кандидатури не може да подхранва напрежение. Единствен повод за изнервянето на президента, просмукващо публичните му ходове напоследък, може да идва от притеснението дали ще бъдат спечелени изборите. Но този тип напрежение ще се засилва неизбежно. Въпросът е то да не се отразява на работата на правителството. А президентът определено показва сериозното си желание и за правителството основен приоритет да станат президентските избори.

След като обясни на парламента какво да прави, той се насочи към това каква политика да има правителството. Естествено е желанието му да е активният политик днес. Неестествено е това да бъде прието безапелационно от премиера и министрите. И точно това е полето на реалните напрежения, на които тепърва ще има да ставаме свидетели. Политиката на правителството е да постига целите си, независимо от оказвания върху него натиск от обществото за повече доходи и по-бързи решения. Политиката на президента е да има спокойствие и ясно видими успехи, които да накарат избирателите да не предприемат протестен вот, както и да искат промяна.

Това води до един парадокс - днес



нито за избирателите на

БСП, нито за лидерите й



е важно спечелването на президентските избори. Това не помага нито на правителството, нито на живота на хората. Точно както през юни на президента не беше особено необходимо БСП да спечели властта с мнозинство - за да не поеме евентуалните негативи на еднопартийното управление. Парадоксът е в това, че Първанов есента ще има всички възможности да отговаря за негативите на едно коалиционно управление, без да е спечелил безрезервната подкрепа на нито една от управляващите партии. Имам предвид на техните избиратели. Както се казва - каква я мислехме, каква стана!

Затова от векове политическият успех в една демокрация винаги е постиган по една рецепта - да не се грижиш за поста си, а да работиш за интересите на хората. Които са ти повярвали и са гласували за теб. Без това усещане за идентичност между политик и избиратели всяка битка за политически пост изглежда като прекомерен апетит - дразни и предизвиква желание да го ограничиш.