Видях бабите, наклякали по диагонал срещу Попа, да предлагат божур за продан. Божурът е цветето на Солунските братя. Излезе ли божурът - ослушвай се за "Върви народе, възродени". В детството ми из дворовете на Горни Плевен той беше забранен за късане до самия празник, сутринта на 24-и майките тържествено го изрязваха - с дълги дръжки, до пръстта - и го отнасяхме в училище. (Венците бяха оплетени от предния ден, но в тях божур не слагахме, защото цветовете му живеят кратко, ронят се над вратите на класните стаи и пълнят косите на учителките.) До обед всичкият божур на града минаваше пред гражданството, което пляскаше от сърце на малките и на големите ученици, скандираше имената на старите си учители, които и тази година предвождаха класовете си, а най-много се радваше на девическата музика със сребърни многоцевни свирки и трикольорни ленти. Най-общо всички заключаваха, че българинът милее за просветата, после към това добавиха и културата. Факт е, че



множеството беше неизменно умилено,



а в частта от баби и от лели - и просълзено. Но това беше дълго преди просветата и културата да се отъждествят с Министерството на просветата и с Министерството на културата. Когато това стана - край на нежните чувства. Край на китките. Заваляха дюдюкане и попръжни.

От това ли, от друго ли, божурът поизчезна от българската пролет. Смениха се символи, знаци, приоритети. Впрочем не само божурът. (Приятелят ми Огнян се върна смутен и объркан от някакъв Гергьовден в провинцията. Завалял дъжд - гергьовденски дъжд, всяка капка жълтица! - а селяните, вместо да благославят, кълнат, че трябва да местят трапезата на сушина.) Смениха се и толкова министри. Партиите с бебешка усмивка на лице се извиняват, че все забравят, не сколасват да се заемат с нея. Разбързват се по избори, когато правят списъци кого в изкуството и в науката да утвърдят и издигнат и кой да си ходи. Дойдат-не дойдат на власт, този списък винаги е готов. И сега да ги питате, не знаят кой на какво ще е министър, но вече знаят кой на какво ще е лауреат. С други думи, това е просто списък на онези, които



в културата ще са по-близо до софрата



Другите, които ще затягат колана, остават извън списъка...

Ако си послужим с терминология от изкуството, това са политици наивисти. Те не знаят, че нищо в културата не зависи от тях.

Нищо не могат да обезсмъртят.

Нищо не могат да затрият.

Повечето от тях познават великите в българската духовност само от образите им по банкнотите. Затова и симпатиите им към някои творци намират точно такъв израз - банкноти, по-рядко пачки. Силно ще се учудят, ако разберат, че повечето от нашего брата не са долетели в изкуството, за да се нахранят. На мнозинството просто им се лети, а какъв полет на пълен стомах? (Една непредвидена, но незаменима полза от тези сурови години бе откритият урок с публичното угояване на няколко симпатични орлета от литературата - после ги пуснаха при кокошките.) Пътят към участие в културата е непонятен за партиите. Там действат други правила. Например:

Да се плаче за културата на един народ е празна работа. По-добре да плачем направо за народа.

Или:

Когато интелигенцията на един народ гладува,



значи трябва да се нахрани народът



Впрочем да се храни който и да било също е празна работа. Това всеки го знае, но никой не иска да остави кошера на пчелите.

Великите събития, които са записани в българската култура, са се случили без партии и без политици. Най-често без държавата, а в немалко случаи - и въпреки нея. А Българското Възраждане пък въобще е избухнало и разцъфтяло тайно от държава, администрация и високи порти.

Културата, ясно е вече, не зависи от държавата. И това е добрата новина. Но това е и лоша новина. Защото все пак - по някакъв начин - зависи. Да се върнем при божура...

Баба ми Цвета гледаше малко цветя пред къщи, садеше ги почти нехайно, но може би поради името й те растяха прекрасни. Раснах и аз между тези цветя. "Като коте из божура", обичаше да казва тя. Там, "из божура", трябва да съм подслушал и този разговор, който сега изплава като от вечността...

Съседките идваха да повъздишат над бабините цветя и се оплакваха, че като ги вземат от нея, в техните дворчета те линеят, стават обикновени и невзрачни. Баба ми ги утешаваше някак, поддържаше разговора, но веднъж ясно я чух да казва: "То не може в една къща само цветето да е хубаво!"

Чувам го и сега. И се чудя: колко "вътре" е била тя в нашите дела, колко много е прозряла за грозното и красивото. И колко точно го е знаела, откога-откога още... И как това, което е казано над божура, няма кой високо да го каже днес.