Най-щастливият литературен герой е легендарният барон Мюнхаузен; неговите приключения винаги завършват щастливо. Наскоро прочетох, че имало и реален Мюнхаузен, роден през 1720 в градчето Боденвердер, където имало "Музей Мюнхаузен". Истинският Мюнхаузен не бил барон и не бил толкова щастлив, колкото измисленият. Измисленият не се родил в Боденвердер, а в въображението - във време, когато нямало комикси, и е неунищожим като комиксов герой.
Той бил на служба при турския султан. Също при руската императрица. Той бил къде ли не. Бил на Луната дори.
Сигурно е бил във Вашингтон, щом МВФ и сега препоръчва способа Мюнхаузен за измъкване от блато. Сигурно е бил в България, щом имаме движение "Атака".
Както си спомняте, веднъж, когато конят му затънал в Мазурските блата, Мюнхаузен сграбчил косата си (дали не беше перуката?), задърпал я нагоре и така изтръгнал себе си и коня от блатото. Друг път тръбата, закачена на седлото му, сама започнала да свири сигнал за атака. "Преди седмица свирих за атака в Русия, но тогава никакъв звук не излезе от тръбата. В сибирския студ звуците замръзнали и сега те се размразяват", досетил се баронът. Небивалиците, разказвани от Мюнхаузен, са очарователни. Такива са измишльотините, които ни разказват, за да ни разсмеят, не за да им вярваме.
Но ако десетилетия ни разказват измишльотини за светлото бъдеще и ни задължават да им вярваме, случаят е друг. Бодряшкият оптимизъм ме дразни. Алергичен съм към т. нар. пиар; те ми приличат на пропагандисти. Рекламите ме дразнят. Защо ме лъжат, че този специалитет е революция във фармацията? Че онзи спортен уред ще ме направи млад, красив и щастлив? Защо ме убеждават, че еди-кое си книжле съдържа рецепта за житейския успех? Признавам, че едно такова книжле ме заинтересува и ако го намеря, ще го прелистя. Озаглавено е "Спонтанността и как да я планираме" (Spontaneity and How to Plan for It). Авторката се казва N. Wizbicki (простете, че изписах името й на латиница, но не зная как да го произнеса, нито как да го изпиша на кирилица).
Това че моят оптимизъм е попарен, си е мой проблем. Вълнува ме друго - българският оптимизъм гасне. Неотдавна имаше анкета, мисля на "Галъп", направена в много страни едновременно - къде хората смятат себе си за щастливи и къде - за нещастни; къде са оптимисти, къде - не. От тази анкета излезе, че ние, българите, смятаме себе си за по-нещастни от другите.
Това не е хубаво. Чувал съм от лекари, че ако им докарат двама души в еднакво тежко състояние, този, който вярва, че ще се оправи, има по-голям шанс да оздравее от другия, който е изгубил надежда.
Повтарям си, че песимизмът не е наша национална черта. В най-мракобесните години ходехме на концертите на "Джаза на оптимистите". Да, ама после унгарците се нарекоха най-веселата барака в социалистическия лагер въпреки кървавата 1956, когато въстанаха. България ли беше най-тъжната барака? Не, Северна Корея беше по-тъжна и още е такава. Кубинците, не знам на какво отгоре, бяха весела барака. Пък ние навремето сме взели веселата песничка - как, когато австрийските хусари минават с конете си, момичетата се надвесват от прозорците да ги гледат, и сме запели тази безгрижна мелодия с думите "Шуми Марица окървавена/ плаче вдовица люто ранена".
Тези дни разговарях с едно момче и две момичета. Всъщност те разговаряха с мен. По-скоро разговаряха пред мен, като видяха, че си мълча и не ги поучавам. Чудесни деца, хем хубави, хем умни. И - естествено - не си виждат бъдещето в България. В тази България, която моето поколение провали, докато слухтеше пред радиоапаратите да чуе по "Гласът на Америка": "Унгарци, дръжте се, ще ви помогнем, българи, правете като унгарците. Напълнете бутилка със запалителна смес, намотайте й бикфордов шнур, на всеки три пръста направете прорез - като на проводник му оголвате жицата - и като запалите фитила, мятате бутилката така, че тя да се разбие зад купола на танка. Мятате от втория или от третия етаж, недейте от партера или от по-горните етажи. И бутилката да не е от шампанско, защото те са дебелостенни."
Унгарците не получиха помощта, която им се обещаваше. Накрая танковете ги прегазиха. Но те се опитаха, а ние, българите от моето поколение, не се опитахме. Не се ли оказахме едно загубено поколение? Трябваше да питам Хемингуей - когато го превеждах, той ми отговаряше както на всички свои преводачи, - но не го питах. Сега моето поколение хленчим колко сме нещастни и наостряме уши да чуем сигнал за атака, комично закъснял - като сигнала от тръбата на Мюнхаузен.
Дмитри - убийствено прав за вината на 60 годишните
Прави му чест че я признава.