"Бяха златни години - припомня ми един брат по перо, а по литература - далечен братовчед. - Само за една статийка вестниците брояха по цяла месечна заплата. А списанията - по две. Че и по три. Че и отгоре." Глътка по глътка човекът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сладка носталгия по добрите стари времена.

Моят спомен обаче се различава от неговия. А сме набори. Рамо до рамо обикаляхме редакциите под слънцето на мира и социализма, рамо до рамо градяхме демокрацията впоследствие. Аз - по микрофоните на Радио "Германия" и Радио "Свободна Европа", той - по сини агитки в родината.

Когато спомените на двама очевидци така радикално се разминават, от това не следва непременно, че единият лъже, а другият казва истината. Следва само, че човекът е мярка на всички неща. Индивидуалният, конкретният човек, а не масовото и абстрактно човечество. Така че нито аз бях съвестният исторически свидетел, а моят сътрапезник - безсъвестният, нито обратното. Просто всеки имаше собствена картина за пътя ни от реалния социализъм към реалния капитализъм. И ако на пръв поглед двете картини си противоречаха, на втори се допълваха взаимно. Ще опитам да обясня как.

Пропивахме - кротко и миролюбиво - поредния му хонорар от стотина лева. В една изнемощяла държавица като България по моему това не бяха малко пари за две изписани колонки, но според него не бе така. Споменът се завъртя около някогашните литературни периодики - една от друга по-богати и щедри - и продължи към доходоносните творчески командировки, към честите служебни банкети, на които масите се гънеха от блюда и напитки, към летните почивни станции на цената на спанака. Сантиментален в началото, впоследствие споменът ми додея. Уж едни и същи времена си спомняхме, а си спомняхме различното в тях. Утехата, че всяко настояще идеализира миналото, вече не ме тешеше. За мен то си оставаше минало на насилието и дискриминацията, на скрития и открит терор, на господството на масата над личността, на доктрината над духа.

Докато по редакционните каси брояха крупните хонорари, а по редакционните летучки планираха доходоносните командировки (по правило нетворчески, а творчески само по изключение), спретнати групички доброволни отрядници ни ловяха с ласо по столичните улици, натикваха ни в най-близката квартална бръснарница, за да ни обръснат и острижат според обществената хигиена. По милиционерските участъци пребиваха за един прошепнат политически виц, за слушане на онези задгранични радиостанции, в които изкарах целия си трудов стаж, привикваха на сводка, уволняваха, изселваха и въдворяваха на местожителство в най-глухата и недостъпна провинция, само защото си дръзнал да загатнеш бегли съмнения в правата вяра.

Уж философия следвах тогава, а вместо древна мъдрост изучавах такива странни, такива екзотични, такива несъвместими с философията дисциплини като история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм, политикономия, гражданска отбрана, диамат и прочие псевдонауки. А като отказах да ги изучавам, и мен засилиха в компанията на десетина мургави джебчии и двама мустакати старшини по етапен ред от любимата София към родната Силистра.

"Че какво общо има между високите хонорари и тези издевателства!" - недоумяваше моят другар по чашка, брат по перо и далечен братовчед по литература. Има, има. Връзката е каузална, както би казал един философ от кариерата, какъвто аз така и не успях да стана. При това моят сътрапезник не бе дори таен симпатизант на комунизма. Той е свободолюбив човек и един от основателите на СДС. Но по човешки мечтаеше да изнамери такъв социален модел, такава формула да открие, че хем вълкът да бъде сит, хем агнето цяло. Да се върнат обратно, отново да зафункционират всички онези битови благинки като безплатна медицинска помощ, като обществена сигурност, като дългосрочни творчески (пък и не съвсем творчески) командировки, та чак до питателните държавни софри. Но вече не на цената на всеобщото ни обезправяване, а под егидата на демокрацията. Е, такива чудеса не стават. Да се наслади на демокрацията може само онзи, който е готов да понесе и рисковете от социалната несигурност, която я придружава. А стоте лева, които успешно пропихме, бяха и си останаха до последната капка пари демократични - никой не ни поиска нито свободите, нито правата срещу тях. Заплатихме само с по един рутинен махмурлук. Но тази цена не могат да избягнат ни демократи, ни деспоти.