Статистиката побърза да потвърди моята хипотеза, че българската икономика боледува от холандска болест: за миналата година дефицитът на текущия платежен баланс се е удвоил до 6.2 млрд. лева - 14.9% от брутния вътрешен продукт на страната. Ръстът на износа от 18.4%, макар и рекорден, изостава от темповете (26.3%), с които расте вносът. Като отчетем ефекта от поскъпналите цени на горивата, вноса на оборудване и ръста на крайното потребление, разликата е внос, изместващ националните производители от вътрешния пазар. Подобно на притока на постъпления от износ на новооткрития природен газ в Холандия през 60-те, приливът от "лесни пари" през последните години тласка вътрешните цени нагоре, оскъпява производствените разходи и така намалява конкурентоспособността на местния производител. Точно това е и парадоксът, познат като холандска болест. От години предъвкваното



надценяване на лева



(сиреч натрупваща се с годините вътрешна инфлация далеч над нивата в еврозоната при неизменен курс на лева към еврото) е механизмът, по който болестта на лесните пари поразява икономиката. Не е нужно да сме открили нефт край Шабла, за да се прояви в нашата икономика същият забавящ стопанското развитие процес, който да изпитват върху си страните, открили внезапно природни богатства. Значение има внезапният валутен прилив в икономиката, източникът му е без значение, доколкото е външен за нея. И не се лъжете, че холандската болест е белег за "богата държава". Напротив, държавите, засегнати от нея, обикновено обедняват и изостават. У нас



феноменът е в начална фаза



и засега не засяга потенциала за растеж на икономиката. Но вече деформира растежа. Ръстът в отраслите, които произвеждат "търгуеми стоки" (които имат не само местен, но и международен пазар), изостава спрямо тройно по-високия ръст на "нетъргуемите стоки" (които могат да се предлагат само в страната, където са произведени) и взрива в услугите. Нужно ли е да се чака, докато се появят трайни увреждания, за да започне лечението? Колкото по-рано политиката реагира на тревожните симптоми, толкова по-лесно може да ги преодолее. Правилната диагностика най-малкото помага да се избегнат



противопоказаните мерки,



дори когато ни ги пробутват прехвалени лечители като Международният валутен фонд и Световната банка. Вярно, че в актуалния политически пакет, предписван на България, доминират тъкмо конвенционалните лечебни средства срещу холандска болест. Такива са например репресиите срещу потребителския кредит и искането за бюджетен излишък, който задължително се "стерилизира", т.е. забранява се бюджетни пари да се влагат в българската икономика, а централната банка задължително изнася натрупания фискален резерв зад граница. Това са мерки за пасивно противодействие. В пакета обаче липсват активните мерки, които биха отстранили проблема, а не симптома. Тези, които пряко повишават конкурентоспособността на местния производител. Напротив, толерира се увеличението на данъчната тежест (например предсрочния скок на акцизите) и квазиданъците, паразитните държавни разходи се насърчават (уж за да се увеличи "административният капацитет").



Няма универсална рецепта



за повишаване на конкурентността на националната икономика. Всяка страна трябва сама да намери своя път. Опитите на държавата да стимулира активните износители и развитието на експортния потенциал чрез държавни инвестиции (строеж на технологични паркове, подаряване на инфраструктура на "стратегически инвеститори") и субсидии за избрани продукти могат да се окажат дори вредни. Онова, което днес изглежда като "производителни държавни разходи и инвестиции", утре може да се окаже пилеене на средства и пладнешки грабеж на държавни пари ("източване на бюджета" според модния израз). Спомнете си инвестиционната стратегия на БКП да построим "втора България" от началото на 80-те. Най-бързият и сигурен начин да се облекчат производителите в страната е



държавата да поевтинее



Например като съкрати част от своите над 130 хил. служители, свие разходите и намали данъците. Отдавна е възможно и е време ДДС да падне с поне 2%. Същият ефект ще има затягането на фискалната дисциплина. Ограничаване на кражбите на ДДС, на контрабандата и вноса на занижени цени, чрез който вносителят плаща по-нисък ДДС и има възможност да подбие цената, забраната за дъмпинг на обществените поръчки - това е малка част от възможностите за облекчаване на тежестта на държавата и съответно намаляване на производствените разходи.