Получихме най-сетне "Спомени" на Добри Ганчев в "пълния им и нередактиран автентичен вид" (изд. "Слово"). Книжовникът и общественик е учителят на Фердинанд и семейството му по български. С постоянното си присъствие в двореца бил свидетел откъм интимната й страна на изграждането на новата власт. През 1939 г., след кончината му, е обнародвана първата част от спомените. Върху втората част обаче е написал: "Да се напечата след 25 години". Тя излезе на бял свят през 1973 г., посъкратена. Сега имаме двете непипнати.

"Ако мръсотиите, които тук съобщавам, ще шокират добрите нрави на грядущите поколения, ако се намерят за ненужни за характеристика на времето и дейците - да се не печатат", предупреждава Ганчев. По-жестоко нещо не е писано на български. То се мери само с дневника на Кирил Христов, но е друго. Поетът там е недостижимият гений, а всички останали - недостойни простаци. Ганчев не е озлобеният социопат. Оставил е на БЧК и на БАН тлъсти дарения. Неговата позиция е: за положителното има кой да си спомня, аз ще опиша мръсотиите.

Мръсотията, описана от Ганчев няма изгазване. На онзи фон днешният ни политическия елит стои достолепно и зряло. Той не се стреля по централностоличните сокаци, провинциалните кметове не даряват царя с общински имоти и царят не ги дарява за благодарност с правителствени постове, роднинските назначения не доминират над политическите, краде се скришно. Войниците ловят за Фердинанд змии в крайморската му резиденция, той ги държи в сандъци и им се радва. По същия начин се любува и на министрите си. Всичко това е днес усъвършенствано и рафинирано, цивилизовано и европейско и ако на публиката не й допада нещо, да огледа първите еди-колко си години на същия този елит.

Едно се е затрило във времето: правителствените и дворцови афери по тънката част. Само приключенията на госпожата на военния министър Михаил Савов не се побират в съвкупната жълта преса от последните няколко години. Меракът ли изневерява на днешния държавник или леност гази журналистите?