Казват на шега, че човек и добре да живее - се жени. Колко ли добре обаче трябва да живее човек, че да е женен цели 70 години и още... И това вече не е шега.

Във времена, в които повечето двойки предпочитат да живеят и да отглеждат децата си без брак, е трудно да се обясни и осмисли такова нещо.

Има и такива хора. Една от най-старите брачни двойки в България се намира във великотърновското село Пчелище. Димитър и Яна Гайльовски се оженили през 1936 г. Сега той е на 92 години, а тя е на 86.

Сутрин стават рано. Хапват попара с чай, една маслинка и парченце сирене. След това излизат по двора и започват нещо да чопкат. Малко преди обед дядото отива до кафенето. Пали цигарка и бъбри с останалите хора. Бабата щъка около печката и готви някоя манджа. Хапват и лягат да дремнат. След съня бабата започва да плете (без очила). Дядото пък пуска транзистора, за да чуе новините и някоя песен.



Привечер гледат "Дързост и красота"



Бабата разправя, че филмът бил малко развратен, защото само се разделяли и събирали. Дядото обаче не реагира. Мечтае си кога ще му дойде времето да запали пак цигарка. Цял живот ги е пушил и не може да ги остави.

На пръв поглед всичко изглежда много тривиално, но е изпълнено с толкова много спомени и преживени неща, че дори и двамата да седят един до друг и да мълчат - пак си говорят.

В село Пчелище освен дядо Димитър и баба Яна, има доста дългобрачни двойки. Затова и кметицата Гица Лазарова решила преди време да ги събере в местния "Клуб на пенсионера и инвалида" и заедно да отпразнуват златните си сватби. Така 11 двойки получили от местната власт по един карамфил, парченце торта и няколко валса и танга по касетофона.

"Толкова са мили тези хора, че само като ги видя, и се зареждам с енергия за целия ден. Не знам как е по другите краища на България, но тук хората са добри и разбрани. Никой не идва да ме моли за щяло или нещяло. Разбират, че всичко, което може да се направи, се прави, а другото е въпрос на време", споделя кметицата Гица Лазарова.

През това време



пред клуба на пенсионера



са се събрали пак няколко от жените, които преди време са участвали в златното тържество. Една през друга започват да разсъждават за живота - техния и на другите. И разбира се, някоя от тях винаги стига дотам, че да сподели най-съкровените си тайни.

"Бях на 16 години, когато за първи пък го видях. Той беше излязъл с биволите да ги пасе. Беше един голям и хубав. Ма много хубав. Като се върнах вкъщи, цяла нощ го сънувах. После и другите нощи го сънувах. След това го срещнах на мегдана и му дадох да разбере, че мисля за него. След това нещата се развиха като по книга. Дадоха ме, пихме блага ракия и така до ден-днешен. Сега се радваме на внуци и правнуци. Не съм си мислила никога през това време, че може да бъде друг на неговото място. Той по не обича да говори за тези неща, но аз си го казвам - и днес си го обичам." Това споделя 74-годишната Рада Маркова. Тя е от по-младите "златни булки", но е по-отворена и не прикрива чувствата си. Другите жени повече се притесняват да говорят за семейството, брака и всичките неща около него.

Повечето се единодушни, че в днешни времена изкушенията са по-големи - и за мъжете, и за жените. По-трудно се устоявало и на съблазънта. Интересното е, че жените не се опитват да дават рецепти как се пази бракът и как се прави така, че човек да се чувства добре в него. Вдигат рамене. Поглеждат към църквата и казват: Божа работа.

Въпреки това златните булки вярват, че и техните внучки след 60-70 години ще седят някъде и ще си говорят и ще се веселят, след като са отпразнували златните си сватби.

На няколко метра от църквата, където повечето двойки са се венчали, виси табела, сложена преди 10 ноември 1989 г.: "Борбата за чист дом - борба за щастието на семейството".

А дядо Димитър и баба Яна са особено колоритни в размислите си за живота и смъртта:



Мислите на Димитър и Яна Гайльовски:

Всеки ден човек трябва да изкачва по един стълб.



Д.: 120 овце съм зимувал, 160 дка земя съм гледал. Колкото работа е минала през мойте ръце... Не съм нито преядъл, нито препивал. Сал едни цигари дет съм пушил. Пил съм вино, пил съм ракия, пил съм бира. Но да са напия - абсурд. Пил съм, но да мога да го нося.

Я.: Все за семейството е гледал. По едно време к'во стана, че много обедняхме. Идва един бирник и иска да ни вземе радиото, защото нещо не си бяхме платили. Той го помоли да не го взима до Нова година. После си стъпи на краката и си платихме.

После ни вземаха нивите. Аз тръгнах да работя с разни групи в ТКЗС-то. Пак се оправихме. И двете ми щерки станаха хора. Като малки още много добре се учеха, а и ме слушаха. Не са ми правили бели. Виж, сега ние им правим понякога бели. Стари хора. Не трябва тъй.

Д.: От толкоз години сме заедно, ма не си спомням даже и в нерви да сме са изпускали и да сме си говорили за раздели и разводи. Глупости! Сега не знам какво им става. Все са увличат по чужди мъже и - хайде. Толкова години съм гледал пчели. Как всяко едно от тези безмозъчни същества знае къде му е семейството и кошерът. А?

Я.: Мен ако ме питате, няма нищо по-хубаво от семейния живот. Толкова хубаво сме си живели. Пък и толкова много работа сме имали през целия живот, че къде ти ще ти хрумне да се разделяш. Важно е и да се слушате взаимно. Не е хубаво тези, дето се разделят. Какво става после? Да не би по-добре?

Д.: Като ни взеха нивите, аз отидох да работя в енергото. Това беше май през 1957 г. Аз бях стар вече, но се катерех по стълбовете като лъв. Колко стълбове съм изкатерил... Сега, като седа тук, на двора, си мисля, че всеки ден човек трябва да изкачва по един стълб. После да слезе и да заспи. Такъв е животът.

Я.: Вятър го духа, сняг го вее, ама той е на стълба. Много гледаше за семейството.

Д.: От мен само трактористите взеха по-големи пенсии. Ма какво да са хваля.

Я.: И мен хубаво ме пенсионираха. Първо ми дадоха 80 лв. Но после какво стана с тях не можах да разбера. Защо сега станаха 69 лв.? Вече забравих колко години съм работила в ТКЗС-то. Някакви първи селски категории уж ме пенсионираха, пък после нямах стаж, та трябваше да работя като санитарка в дома за слепи хора. Колко време и там работих. Само аз си знам какво съм видяла. 26 лева съм заслужила оттам, ми казаха.

Д.: Да знаеш, че животът ми вече си отива, но освен семейството нищо добро не съм видял. Да те откъснат от имота ти е все едно да ти отнемат семейството.

Я.: И пак като че ли тогава младите бяха по-добре, отколкото сега. Като че ли се намираше по-често работа. Даваха и повече пари на младите. Затова и май се женеха по-бързо и по-здраво. Не знам вече. Жал ми е единствено за едната щерка, че здраво и право момчето й се затри. Искам да й помогна, ама не знам как. Тя вика: "Няма, майко, да се притесняваш. Аз съм корава!" Корава е, ама като гушне яренцето и веднага сълзите й потичат по бузите.

Д.: Ох. Бабо, ще ходя да си легна малко. Па кога ли ще се гътна и ще легна завинаги?

Я.: Казала съм ти, че ако ти се гътнеш, и аз тръгвам по тебе. Нямам работа тука.