Харалан Александров е роден през 1967 г. Доктор по антропология, преподава в Нов български университет, работи в Българския институт за изследвания на човешките отношения. Специалист в социалната антропология, социалната политика и организационните изследвания.
- Г-н Александров, толкова ли са опасни популизмът и национализмът, че социолозите срамежливо мълчаха за влизането на една партия в парламента, а сега пак под сурдинка признават, че тя е на път да стане втора политическа сила?
- От гледна точка на политическия истаблишмънт това наистина е заплаха. От гледна точка на либералните елити, чиито ценности са на прицел - също. Но за част от мнозинството, изключено от политическия процес, това е шанс за някакво политическо участие, отчаян и отмъстителен опит да си възвърнат отчасти контрола върху социалния свят, който им е отнет. Затова не бих бързал да патологизирам този феномен. Разбира се, проблемът е в отсъствието на сполучливи форми на политическо участие, на автентично гражданско действие. Ако в България съществуваше култура на политически активизъм и възможности за граждански контрол върху властта, енергията на изключените навярно щеше да намери по-конструктивен израз. Това е същото като ходенето по баячки и врачки при една все по-зацикляща здравна система и набираща мощ безпросветност.
- Добре, популизмът, макар и лоша форма, е все пак форма на съживяване на демокрацията. Но под демокрация освен участие на хората в политиката обикновено разбираме също и правова държава. Не е ли тъкмо тук голямата опасност, т.е. доколко популизмът е заплаха за тази най-сигурна спирачка на демокрацията - правовата държава?
- Ако държавата ни беше правова, този въпрос наистина би могъл да бъде зададен. Към момента ние имаме имитация на правова държава.
- Дори наскоро видяхме висши прояви на популизъм в най-висшите магистратски среди, на които би завидял и всеки уважаващ себе си популист.
- След като седмици наред върховни съдии и прокурори ни занимават публично с техни частни скандали, които блокират функционирането на институциите, очевидно е, че тези институции са приватизирани, публичният дневен ред е подменен с частен. Поради делегитимацията на институционализма и на правилата като форма на регулация на обществения живот не остава нищо друго освен личната лоялност между патрона и клиента. За да оцелеят, общностите регресират към първични форми на кланова и клиентелна самоорганизация. Цената на това оцеляване е затваряне на социалния капитал в малки групи и отказ от меритокрация. Това на свой ред поражда псевдоелити, т.е. елити, които не са излъчени на базата на качества и професионални заслуги, а на базата на лични връзки и лоялности, но опитват вторично да се легитимират меритократично. У нас предателството на меритократичните елити - за последно в лицето на юпитата от НДСВ - разруши шансовете за меритократична легитимация, преди тя да се е състояла.
- И какво остава на тезгяха на легитимациите?
- Немалко от хората, които искат да участват в политиката, сега са мотивирани повече от отвращение, отколкото от привличане. Така е, защото болезнено отсъстват сполучливи авторитети, фигури, с които да позволят позитивна идентификация. Тъкмо затова нараства свързващата сила на негативната идентификация, която в крайните си форми се проявява в политиката на омразата. Това е ресурсът на разрушителния популизъм. Светът се разединява на "ние" и "те", заличават се различията вътре в тези категории и ценностните характеристики се преразпределят веднъж завинаги. Популизмът е по дефиниция опростителски, той разчита реалността избирателно, като я свежда до прости опозиции. "Ние" сме добрите, жертвите, истинските, чистите и пр., "те" са лошите, потисниците, лъжливите, покварените и пр. Проблемът е, че тази предпоставена нагласа в България постоянно получава потвърждения - покварата на властта е факт. Само последните седмици наред със скандала във върховете на правосъдието ни зарадваха с корупционни скандали в Главното мюфтийство и Червения кръст. Истаблишмънтът е напълно неспособен да се противопостави на популистката версия за социалния свят, по-скоро обратното - сякаш се стреми да я утвърди.
- Има ли шанс в такава ситуация моралният авторитет?
- Оповестените политически ценности и програми нямат смисъл, ако не бъдат въплътени и овеществени от индивиди и общности, които ги практикуват чрез политическо действие. Развитието на индивида и на групата е възможно, когато имаш образец, модел, който неизбежно в някакъв смисъл трябва да е морален образец. Системното безсилие на така наречените елити да излъчат автентични образци на морално действие - моралното говорене вече е напълно изчерпано - има изключително разрушителни ефекти на ниво психична организация. Моралният авторитет започва да изглежда невъзможен, поне не в този свят. Това води до неговото идеализиране и отместване назад в историята или в света на фантазиите, което го прави напълно нереален. Приема се за даденост, че моралното лидерство е непостижимо по дефиниция, което ни позволява да живеем по аморален, корумпиран начин. На езика на психоанализата това е корупция на его-идеала - приемаш, че всички авторитети са изначално провалени, отказваш се от етичните си изисквания към лидера, започваш да инвестираш доверие в аморални авторитети, които няма как да те предадат, защото не очакваш от тях да бъдат морален образец. Това е като да си забраниш да се влюбваш, за да си спестиш болката от неизбежната изневяра. Любовта означава да идеализираш обекта, да инвестираш в него важни части от себе си. Това е голямо предизвикателство за обекта, в случая политическия лидер, защото ако се провали, той убива и част от теб. Системното предателството на авторитетите е равносилно едновременно на морално убийство и самоубийство. Това е истински тревожното за мен. Защото при тази ситуация аморалното лидерство започва да става приемливо, към него има минимални очаквания. След поредица от загуби човек спира да търси обект на любовта си и предпочита да си наеме проститутка. От политика се очаква да свърши нещо малко, конкретно, незначително, да ти свърши лично работа. Сега берем плодовете тъкмо на този травматичен опит - на предателството и разочарованието на хората от техните авторитети. В този смисъл популизмът е отговор не просто на отсъствие на капацитет за правене на зряла политика, а на предателството на елитите.
- Колко дълго може да издържи един популистки лидер, преди да мине "от другата страна" - тази на елитите?
- От момента, в който получиш власт, вече си заподозрян. Единственият начин е да стоиш там като пета колона - като агент на "народа", който е против системата, против статуквото и стои вътре сякаш за да пречи. Като един Волен Сидеров, който постоянно докладва по СКАТ какви злодейства вършат управляващите и по този начин оправдава присъствието си в парламента и произтичащите от това привилегии.
- Постоянно смесваме, явно неслучайно, популизъм и национализъм. Може би една психопортретна съпоставка на Волен Сидеров и Бойко Борисов би откроила по-отчетливо разликата?
- Несъмнено Бойко Борисов е по-симпатичен от Сидеров, защото върши някакви конкретни малки неща, или поне създава такова впечатление - запълва дупки, брои камиони и пр. Какво повече да искаш от един кмет? Не създава завишени ценности очаквания, което е донякъде почтено. Сидеров, напротив, напомпва неопределени ценностни очаквания, като посочва изкупителни жертви и агресивно се опитва да си присвои малкото останали морални авторитети - например Васил Левски, - което е дълбоко непочтено. Но погрешно е да се мисли, както правят много хора, че популисткият лидер контролира групата и нейните очаквания. Напротив, той е в много по-малка степен автор дори на собствения си имидж в сравнение с "баналния" политически лидер. Разбира се, всички политици малко или много, поне инструментално, прибягват до популизма. Но когато целият си продукт на примитивно очакване за разплата, ти си негов заложник. Затова тези хора винаги имат невротично и хаотично поведение. Привидно са събрани и концентрирани, но вътрешно са дезинтегрирани. Необходимо е те постоянно да отгатват и откликват на масовите настроения, да жестикулират публично, да правят кълбо напред, кълбо назад, за да задържат вниманието на тълпата. Затова "Бате Бойко" трябва да тича от дупка на дупка, да изниква в цял ръст оттук и оттам. Волен Сидеров пък да препуска от погребения на убити деца към митинги в памет на национални герои. Целта е да се заграби легитимност наготово. Но тук е парадоксът на популизма. Легитимността трябва да дойде от някаква цялостна версия за сполучлив свят, каквато популистите не могат да произведат тъкмо защото са заложници на момента, отражение на статуквото, а не негова алтернатива. Затова постоянно обличат идейната си празнота в заговори и конспирации. Грехът на популизма от този тип е, че подменя проблема и насочва енергията на възмущението в сляпа улица - наместо да се опита да върне на гражданите приватизираната публична сфера, той се опитва на свой ред да приватизира малкото, което не е заграбено - националните символи и митове. Това е безогледна и дълбоко неморална експлоатация на страданието и надеждата, за която се плаща висока цена.
Казано по-простичко - "Аз не знам какво искам, ама не искам да е така"
_______________________
Безплатно е само сиренето в капана за мишки.