По-лошо от несправедливото правосъдие може да е единствено бавното правосъдие. То поддържа измамни очаквания за дълго време в страните от гражданския процес, обезсмисля наказателните дела, пречи на нормалното функциониране на търговията. На практика това е отказ от правораздаване, който създава огромни възможности за корупция и бавно, но сигурно подрива доверието в съда и държавата.

Мудното правосъдие предпоставя и



лавината от дела в Европейския съд в Страсбург,



която вече ни струва стотици хиляди евро обезщетения, изплащани от държавния бюджет заради нарушения на Конвенцията за правата на човека и на заложения в нея разумен срок за приключване на процесите. Подобен проблем съществуваше и в някои от европейските страни. Италия например бе осъдена по над 4000 такива процеси в Страсбург. Но тя взе мерки и създаде процедура за съд срещу бавното правораздаване и вътре в страната. У нас подобно нещо все още няма.

Факт е, че правосъдието в цял свят е сложна и деликатна работа, в която бързината невинаги е най-добрата страна. В много държави, включително и в такива от ЕС, съдебни процеси се точат с месеци и дори години, преди да се стигне до окончателни решения, оправдателни или осъдителни присъди. България не прави изключение от тази световна тенденция. С една голяма и съществена разлика. Никъде по света няма абсурдни ситуации като у нас. С години не може да започне процес, дори да има внесен обвинителен акт, трудови дела се насрочват за след 2-3 години. Процеси не могат да се решат за половин човешки живот, а подсъдими, вместо да получат присъди, са разстрелвани и взривявани. Криминално проявени се разхождат с по 60-80 висящи следствени дела в очакване на прокурорски или съдебни актове. За съжаление това не са единични случаи, а трайна практика.

Последица от бавното правораздаване в наказателния процес



е насаждането на усещане за безнаказаност



у престъпниците и подкопаването на доверието в съдебната власт у жертвите на престъпленията и техните близки. Освен това един продължаващ с години и дори десетилетия наказателен процес постепенно се опорочава. Създава се възможност за "обработване" на пострадали или свидетели, за "загубване" на веществени доказателства, има случаи да изчезват цели папки от делото, очевидци постепенно забравят какво всъщност се е случило и т.н.

Често се стига до абсурда по такива наказателни дела да изтича абсолютната давност (т.е. срокът, след който дадено лице, дори и да е било виновно, се счита за невинно, защото за определеното по закон време държавата не е могла да го накаже).

В наказателното производство има още един парадокс - ако някой е хванат да краде, да убива или да извършва грабеж, той не се съди за това провинение, ако си признае друга кражба, убийство или грабеж. По закон трябва да се разследва и второто престъпление и едва след това срещу лицето да бъде внесен обвинителен акт. Тази процедура е направена уж за по-голяма бързина и ефективност - да не се задвижва няколко пъти държавната машина. Но на практика точно тя е виновна по улиците да се разхождат на свобода стотици с по 80 висящи дела.

Триинстанционното производство е другият проблем в наказателния процес. То важи и за обидата, и за убийството, и за леката телесна повреда от шамар, и за хулиганството, и за прането на пари. А в Наказателния закон има много престъпления, които спокойно могат да се наказват с глоби по административно-наказателно дела, вместо да се товарят съдилищата с тяхното изясняване и осъждане.

Всъщност една от основните причини за подкопаването на доверието в съдебната система и превръщането на правораздаването в една от най-мудните дейности е, че България прие



тотално триинстанционното съдебно производство,



когато немалко държави започнаха да се отказват от него. Това се отнася най-вече до гражданския процес. Така и най-дребният съдебен спор трябва да мине през цели три съдебни инстанции.

Едва преди 3-4 години се направи плах опит поне част от гражданските дела да се гледат на две инстанции. Но законодателят се ограничи само с някои от трудовите и с брачните дела, с исковете за издръжка и с тези за парични вземания до 5000 лв. Всичко останало пак се гледа на три инстанции.

Има и аргументи за това всички дела да стигат до Върховния касационен съд (ВКС). Там съдиите са по-опитни, дава се още една възможност за преглеждане на материалите, може да се отстранят субективни решения на районни, окръжни или апелативни съдии. В същото време обаче цялата процедура, при която най-често ВКС просто връща за ново разглеждане делото, без да се произнася окончателно, затлачва нещата. Когато едно дело се гледа първо от районния съд, после от окръжния и накрая от ВКС, в най-добрия случай това отнема три-четири години. После ВКС казва, че е допуснат процесуален проблем,



връща делото и следват още 3-4 години,



докато то се върне при върховните съдии, които могат отново да го върнат.

Допълнителен проблем при гражданските дела - включително търговските, е и бавното изпълнение. Ако фирма или граждани получат правосъдие, като съдът се произнесе, че някой им дължи пари, следват още няколко години ходене по мъките, докато действително си върнат изгубеното.

Друг проблем възниква от адвокатските трикове за протакане на делата, когато процесът не е изгоден за подсъдимите по наказателни, граждански, административни, търговски, трудови, брачни дела. Без значение от цената и методите. Дори и глобите, които бяха въведени през последните години за злоупотреба с процесуални права, не помогнаха. Масово се вадят болнични листове, правят се постоянни искания за нови действия - експертизи, разпити на свидетели, с частни жалби се протестират едно или друго процедурно действие на съда, пускат се сигнали или оплаквания в МВР или прокуратурата, има заиграване с призовкари, за да се стигне до нередовно призоваване, сменят се адреси и лични документи, адвокати поемат други дела точно на датата на съответното съдебно заседание, за да имат извинение и какво ли още не.

Не трябва да се пренебрегва и страстта на българина да се съди за какво ли не. Както и фактът, че в страната се извършват огромен брой престъпления. Така годишно в България се образуват общо близо половин милион дознания, следствия, наказателни, граждански, административни съдебни дела, изпълнителни производства. И всичко това трябва да се проучва и разглежда от малко повече от 1000 дознатели, още толкова прокурори, малко по-малко следователи и общо около 1800 съдии. Само за сравнение в сходни страни като Австрия и Унгария например съдиите са над 3000.

Така че няма как съдебното производство във всички клонове да е бързо, справедливо и ефективно.

Но не трябва да забравяме и предупреждението, направено още през 1994 г. от бивш председател на Върховния съд, което е актуално и днес: "Бавното и мудно правораздаване може да разруши държавността и да накара хората да решават споровете си не в съдебните зали, а с бухалки."