Беше ясен студен ден през февруари, а цифровите часовници просветваха на 13 часа. Шумна тълпа се беше събрала на улицата срещу бетонния скелет на голяма сграда и непрекъснато скандираше: "Спрете лабораторията за опити с животни в Оксфорд! Спрете опитите с животни в Оксфорд!". Зад ъгъла други демонстранти, поне 500 души, сред тях много студенти от Оксфорд, на висок глас заявяваха, че са на друго мнение: "Защитете науката! Защитете научните изследвания", "Стига заплахи, стига страх! Търсят се - научни изследвания с животни!"

След това от старомодни мегафони се чуха гласовете на оксфордски преподаватели, на докторанти и - най-вълнуващият! - на майка на дете-инвалид. Те обясняваха защо напредъкът на медицината зависи от внимателно извършвани опити с животни и призоваваха: "Да се опълчим срещу терористите, защищаващи правата на животните." Голям плакат, издигнат в средата на тълпата, гласеше: "Вегетарианци срещу Alf. Alf са английските инициалите на Фронта за освобождение на животните, екстремистка група за защита на правата на животните, която се е опитвала (понякога с насилие, понякога с успех) да принуждава различни университети да се откажат от опитите с животни.

Докато стоях на ъгъла на "Менсфийлд роуд" в Оксфорд, аз се почувствах горд заради демонстрантите, които напомняха на моя университет за какво в крайна сметка настина става дума: за преследване на истината и за защита на разума. Протестите срещу студентските заеми или по-високите наеми - това е нещо нормално. Но в случая ставаше дума за студенти, които са излезли в студения съботен ден, за да защитят науката.

Залогът бе много по-висок от конкретния проблем, т.е. използването на животни за научни експерименти с цел да бъде спасен човешки живот. За няколко минути "Менсфийлд роуд" в Оксфорд се превърна в предната линия на борбата за свобода, която се води на много други места и под много други форми. В наши дни основните заплахи за свободата на мисълта, за свободата на словото и за свободата на сдружение вече не идват от тоталитарната свръхдържава, която вдъхнови Джордж Оруел да напише своята "1984". (Първото изречение за онези, които не са схванали алюзията: "Беше ясен, студен ден през април, а часовниците биеха 13 часа.") Такъв тоталитарен ужас все още съществува в страни като Бирма, но характерните черти на тази, новата опасност, е промъкващата се тирания на груповото вето.

В този аспект кампанията на защитниците на животинските права има нещо общо с екстремната реакция срещу карикатурите на пророка Мохамед, която прерасна в нападенията срещу датски посолства. И в двата случая конкретна група обявява: "Ние сме толкова силно ангажирани с това, че ще направим всичко, за да го спрем. Ние не признаваме никакви морални ограничения. Целта оправдава средствата. Ако продължавате така - започвайте да се страхувате за живота си." Не твърдя, че тези два случая са напълно сравними. Лекарствата, разработени в резултат от експериментите с животни, спасяват човешки живот. А от препечатването на карикатурите на пророка не следва нищо добро. Но механизмът на сплашване и двата случая е сходен, в това число и фактът, че той пресича безпрепятствено границите и следователно трудно може да бъде обуздан с национални закони или от правоприлагащите органи на отделните страни.

Ако онези, които използват заплахите, постигнат някакъв успех, то урокът за всяка друга група, която вярва в нещо, е: крещи по-силно, дръж се по-крайно, заплашвай с насилие, и ще постигнеш каквото искаш. Изплашените компании, вестници или университети ще отстъпят, ще отстъпят и уязвимите демократични държави, в които политиците се боричкат за гласовете на различни избирателни общности. Но в нашия непрекъснато омесващ се, многокултурен свят има толкова много групи, които са толкова силно загрижени за толкова много различни неща - като се почне от фрутарианците и се стигне през Свидетелите на Йехова до кюрдските националисти.

Съберете всички наложени от тях табута -



и ето ви цяло стадо от свещени крави



Оставете изплашените държави да осветят тези табута с нови закони или бюрократични забрани, и ето ви драстична загуба на свобода. Именно това според мен се случва с нас. Днес човек не може да прочете извън "Даунинг стрийт" 10 списъка на загиналите в Ирак британски войници, без това веднага да бъде записано в досието му с прегрешения. Сантиметър по сантиметър, параграф по параграф - ние ставаме все по-малко свободни.

Позволете ми сега да направя шокиращ скок в разсъжденията си. Ако дотук сте съгласни с мен, и ако сте убедени, че разумът изисква последователност, тогава Дейвид Ървинг (осъден в Австрия миналия месец на три години затвор за отричане на холокоста - бел. ред.) би трябвало да бъде освободен от неговия затвор, а Кен Ливингстън (колоритният кмет на Лондон, обвинен в нанасяне на обида на журналист от еврейски произход) трябва да се отърве само с перване през пръстите. Защо? Заради съдбоносната тенденция, която се проявява, когато отхвърляш табутата на всички останали групи и в същото време упорито браниш собственото си табу. Резултатът е един: двойни стандарти. След случая с Ървинг, както и след много по-невинния случай с Ливингстън, аз



бях поразен от извратените реакции на моята собствена група



- имам предвид, грубо казано, либерални европейци и англоговорящи, които вярват (както вярвам и аз), че извършеният от нацистите холокост срещу европейските евреи е най-голямото престъпление на миналия век и трябва да бъде основополагащ камък на съвременното морално осъзнаване на целия свят.

Да, твърдят хората от моята група (приятели, познати и т.н.), не трябваше да осъждат Ървинг на 3 години затвор, но някакъв закон от този тип все пак е необходим. Не във Великобритания, бързат да добавят те, но поне в Австрия. И: може би след няколко години законът няма да бъде повече необходим дори в Австрия, но за момента не е така. Или: хайде сега, нали няма да седнеш да плачеш за Ървинг?

Така не става. Онова, което твърди Ървинг, е ужасяващо, то е обида за мъртвите евреи, за оцелелите и за техните близки, но при разумен анализ не представлява особена заплаха за физическата сигурност или свобода на живи хора. А що се отнася до възможното завръщане или разрастване на фашизма в Австрия, то по-голямата (макар и не толкова голяма) заплаха идва от антиимиграционната пропаганда на политици екстремисти като Йорг Хайдер, които седят в австрийския парламент, а не лежат в австрийски затвор.

Ако някой каже, че "нацистите не са избили чак толкова много евреи и не са имали никакъв план за системното им унищожение", то този човек просто изопачава историята и заслужава да бъде интелектуално отритнат и морално осъден, но не и пратен в затвор. Ако обаче някой каже "Смърт на евреите", или "Смърт на мюсюлманите", или "Смърт на американците", или "Смърт на хората, които правят опити с животни", и при това посочи конкретна група евреи, мюсюлмани, американци или хора, които използват животни в лабораториите, този някой трябва да се сблъска с цялата строгост на закона. Затова от замесените в последните нашумели случаи, свързани със свободата на словото, единствено живеещият в Лондон проповедник на омразата Абу Хамза получи според мен заслужена присъда. Не защото е мюсюлманин, а не християнин, или евреин или просто светски европеец. Не. Той бе виновен в подстрекателство към убийство.

Това е линията, от която не бива да отстъпваме. Съпротивата срещу опитите за сплашване, подсилени от прояви на насилие, е ключът към съпротивата срещу промъкващата се тирания на груповото вето. И тук не може да има компромиси.

И това според мен бяха разбрали инстинктивно онези студенти, които участваха в една много малка, много английска демонстрация в тази ясна студена утрин в Оксфорд. Оруел би се гордял с тях.