Президентът Георги Първанов, както всеки президент на тази планета, вероятно силно иска да спечели втори мандат.

От негова гледна точка това е не само напълно разбираемо, но има и сериозни основания. Едно от тях е, че спечели първия си мандат. През 2001-а в очите на обществото шансовете на Първанов не изглеждаха толкова големи, колкото в неговите собствени очи. Случайно или не, тогава той се подпря на две стабилни патерици - разбиването на десницата след идването на Симеон в България и бума на популисткото говорене, което замести зараждащото се говорене на нормален политически език в страната. В лансираната от него версия за "социален президент", което в българската политическа система само по себе си нищо не означава, Първанов успя да се представи като по-рационален от Симеон, който на моменти не знаеше дори колко е часът, макар че даваше щедри уверения за оправяне на народа след някакви си осемстотин дни. От друга страна, поведението на основния му опонент Петър Стоянов беше разпънато между "Иване, кажи си" и "Добре дошъл, Царю честити" по такъв начин, че Иван не каза нищо, а царят не само си дойде.

Макар че вероятно не беше случайност, всичко това изглежда точно като случайност, от която Първанов се възползва. В интерес на истината той



не стоеше със скръстени ръце,



а се потруди сериозно, за да стигне до президентския пост. Израсна като политик, както се казва. Който го е наблюдавал отблизо, знае, че между Първанов от 1994 г., Първанов от 1997 г. и Първанов от 2001 г. има съществени разлики. Същото важи и за 2006-а в сравнение с всички споменати години. Това вътрешно чувство за израстване, изглежда, е второто основание на президента да иска продължение на мандата си.

Третото основание се съдържа в начина, по който Георги Първанов се представи пред обществото в последните почти пет години. Без да прави резки политически движения, във вътрешен план той успя, от една страна, да накара дори известна част от мекия десен електорат да го харесва, защото не се прояви като твърдоглав комунист, а от друга страна - не загуби доверието на твърдия ляв електорат, който е свикнал и дори харесва начина, по който лидерите му са



прагматици сега, но в

името на светлото бъдеще,



когато ще управляваме изцяло. Във външнополитически план пък Първанов не допусна първоначалните му твърде интензивни контакти с руския президент Владимир Путин да помрачат отношенията със западните партньори. Как точно стана това и досега е загадка за наблюдателите, затова те сякаш предпочитат да не коментират тази тема. Но е факт, че президентът, който преди това като опозиционен лидер си пишеше приятелски с Милошевич и организираше протестните митинги в България срещу американските удари в Косово и Сърбия, впоследствие подписа договора за българското членство в НАТО и не създаваше сериозни проблеми в подкрепата на съюзническите удари в Ирак.

Дали се оценява като прагматизъм или като нагаждачество, като разумно или като безлично, поведението - а може би политиката - на Георги Първанов дава своите плодове, които стават особено забележими през последните няколко месеца. И тези плодове са четвъртото основание за президентското желание за повторение на мандата. В същото време, изглежда, в тях се крият и редица неясноти, основни опасности, които карат Първанов да бъде предпазлив, да не бърза да обявява кандидатурата си, да провежда кампания, прикрита под формата на изпълнение на нормалните президентски функции.

Плодът, който видимо започна да зрее най-рано, е, че за разлика от Желев и Стоянов Първанов като цяло не загуби доверието на собствената се партия. Не се скара с нея. Не организира "Боянски ливади". Не се правеше на моралист по опасни за партийното единство теми. Разбира се, до миналата година това поведение беше напълно обосновано и от политическата конюнктура, защото неговата партия беше в опозиция и нямаше смисъл да се стига до такива крайности. В подобна ситуация възможните критики се свеждат - напълно разбираемо - до дребни намеци за това, че партията не е достатъчно опозиционна по този или онзи въпрос - нещо, което дори печели точки. Ето как след изборите през миналата година Първанов се оказа като



оцелял морален авторитет

сред социалистите,



което му даде възможност на същото дърво да роди плодове от различен вид, но с еднакъв привкус. Така той успя да състави сега управляващата тройна коалиция, която по ред причини, най-слабите от които са идеологическите различия, изглеждаше невъзможна, да даде достатъчно власт на Ахмед Доган, за да го спечели като съюзник и крепител на мнозинството и в същото време да овладее основните лостове на контрол в изпълнителната власт.

Взети накуп, това са постижения, които бележат върха на президентската кариера на Георги Първанов. Пътят нагоре и пътят надолу обаче невинаги са едно и също нещо. Фактът, че като цяло за развитието на страната тези постижения съвсем не изглежда да са връх, а по-скоро заложени дългосрочни мини, може и да звучи като друга тема, но не е.

Глинените крака на тройната коалиция например са толкова крехки, че трябва постоянно да се полагат сериозни усилия тя да се задържа изправена, т.е. парата отива почти изцяло в свирката точно във времето, когато е най-необходима за европейския ход на локомотива. Тази коалиция е толкова парадоксална, че както каза преди време политологът Огнян Минчев, няма да е чудно, ако евентуалното отлагане на българското членство в Европейския съюз я закрепи, вместо да доведе до моменталното й разпадане. И в същото време такъв разпад може да се случи по най-нелеп повод.



Съюзът на Първанов с ДПС също е нееднозначен



"Кандидатурата на Георги Първанов няма алтернатива", каза преди време Доган, но добави нещо, което наблюдателите сякаш пропуснаха да забележат: "...поне на този етап". За хората с политическа памет в България това е ясен сигнал, че лидерът на ДПС не се готви просто да подари политическата подкрепа на своята партия в предстоящата президентска надпревара. Дори и да я подари обаче, съществуват мнения, че приливът на гласове от ДПС може да доведе до отлив на гласове от самата социалистическа партия. Лидерът на възстановения ОКЗНИ Минчо Минчев в едно интервю наскоро обясни директно как българите в районите със смесено население смятат, че



Първанов е предал каузата,



заради която на изборите през 1994 г. проведе тъй наречената "сталинградска битка за Кърджали" срещу ДПС.

Нещо повече, недоволство от съюза с ДПС съществува не само сред социалистическите маси, но и сред социалистическия елит на местно и централно ниво, част от който остана без власт, въпреки че спечели изборите. Този елит продължава да се чувства затънал в задкулисните договорки, свързани с квотата 3:5:8. По ирония на съдбата има такава игра на карти, известна като "блато", само че в случая блатото е политическо.

Третото "постижение" на Георги Първанов - овладяване до голяма степен на лостовете на влияние в изпълнителната власт - също е заредено с опасности. В момента то поражда напрежение между него и министър-председателя Сергей Станишев, който е и партиен лидер на БСП. Тези напрежения са публична тайна и вероятно до изборите ще си останат такава. Те обаче могат да демотивират в някаква степен Станишев и подкрепящите го партийни кръгове при участието в изборите, защото втори мандат за Първанов би означавал допълнително засилване на неговото влияние до степен



да се разпорежда

еднолично и в партията,



и в правителството.

Ето защо, ако в момента оставим настрана предположенията за това кои кандидати от десницата и НДСВ ще се изправят срещу Георги Първанов, един от най-важните въпроси пред него е в каква степен ще получи подкрепа от собствената си партия.

Допълнителен фактор в това отношение е появата на "Атака", която освен националистическа е и силно популистка организация с крайно леви послания - не на НАТО, ЕС и МВФ, национализация на приватизираната държавна собственост, ограничения за чуждия капитал и т. н. Тези послания привличат като магнит левия електорат и сегашният президент очевидно се чувства заплашен от разпиляване на гласове. Той обаче мълчи по темата. Той не може да си позволи дискусия точно в това идеологическо поле, защото ще загуби още повече ляв електорат. Затова Първанов пренася битката изцяло в полето на национализма, като срещу крещящата версия на "Атака" противопоставя собствената си "умерена" позиция. Нищо че в България "умерен национализъм" има точно толкова реален политически смисъл, колкото и "социален президент". Но и това в даден момент може да изглежда като рационална позиция. Особено ако някой попита и Волен Сидеров дали знае колко е часът. И разбира се, ако никой не попита за това самия Георги Първанов.