Парадокс на българското развитие: колкото повече се приближаваме към ЕС, толкова повече национализмите (ни) растат и се множат. Сякаш работим на принципа: ей сега, но още не. Той е обратен на един друг принцип, който Лосев, цитирайки един немски елинист, посочва за Омир: още не, но ей сега. Омир го намесвам не от желание да демонстрирам ученост, а защото е необходим - той се намира на изхода на човечеството от митическото съзнание, докато национализмите (ни) искат да ни върнат там. С други думи, българският национализъм черпи жизнени сили не от другаде, а именно от предмодерните времена.

Май няма изненада, след като българското общество е не формално, а неформално общество, то е естествено да роптаем за отслабващата "бавно и полека" наша неформалност. Или да се страхуваме от идващата пределна формалност, която неминуемо ще настъпи с влизането в ЕС. Засега и все още тук, в българското, много по-лесно ще свършиш работа, ако си пиеш ичкията с някой държавен чиновник, а не ако плътно и съвестно спазваш държавните закони. "Икономист" неслучайно посочва точно чиновниците като една от най-големите пречки за европейското и икономическото ни развитие. В България



нещата се движат на трапеза, не по закон



Всъщност трябва да си дадем сметка, че "Атака" и зле функциониращата ни държава са феномени не противоречиви в същността си, а израстващи от един и същ корен. Те само привидно са в сблъсък, иначе са от едно котило. Което най-малкото значи, че дори и Волен Сидеров да дойде на власт - твърде съмнителна перспектива, между впрочем, - той няма да реши проблемите на нашата държавност, само ще ги задълбочи. Не напразно от редиците на тази точно партия се пръкна и безумната идея да се откажем от проекта "Европейски съюз", демек да заместим Париж и Виена с Анадола или Сибир. На когото както му харесва. Но Сидеров и скупчилите се около него са марионетки, а марионетките не са важни, важни са кукловодите. Въпросът е какво от българското употребяват те, за да забавят, отложат, пък, ако даде Господ, и въобще отменят влизането на страната в ЕС. Неговото неформално функциониране, неговото предмодерно мислене. Александър Кьосев в книгата си "Лелята от Гьотинген" пише много за това. В общи линии тезата му може да се сведе до следното: българското общество е недоправено общество, то още не е (по)стигнало своята модерност и затова практиките му се основават предимно на



митически и ирационални конструкции,



отколкото на модерни и рационални. Ще се убедим, че е прав, ако погледнем какво правят "Атака" и Волен Сидеров: там няма реално политическо действие, което да се базира на промислена стратегия, всичко са мантри, ритуали, церемонии. И безумна (зло)употреба с националната митология. Май прав ще излезе Калин Янакиев, когато казва, че в "Атака" повече се борят срещу султан Абдул Азис, не срещу Ахмед Доган и другите като него от политическата клика. Прословутият митинг на 3 март беше сбирток от именно такива предмодерни, домодерни практики: и единственото, което съумяха да измислят, беше смешният лозунг "Национализация!" Но вероятно си давате сметка, че самото извършване на такъв административен акт изисква толкова тежка бюрократична машина, толкова много нови чиновнически постове, че неминуемо ще дойде момент, когато с горест ще извикаме: "Национализация на национализаторите!" Въобще спрямо рационалното политическо действие "Атака" се намира в състоянието на онези първи кинозрители, които - като видели срещу си идващия влак, побягнали с крясъци. Сидеровците досега друго не са ни и предложили освен крясъци и бягства; последният побягнал - Стела Банкова.



Неформално функциониращото ни общество



обаче нямаше да бъде чак такава голяма беля, ако самата ни държава не беше сбъркана още в своя първи модерен проект. И това е втората употреба, на която се крепят кукловодите. Владимир Трендафилов, друг мислител на/за българското, в книгата си "За рамките на литературата" мисли тази сбърканост само за интелектуалците ни, но тя се отнася за цялата българска държава: когато държавата ни се създава, българите сме заслепени от идеята за "Мизия, Тракия и Македония" в едно и нищо друго не успяваме да видим. Но това е колосален проект, който не може да се случи, ако държавата не бъде пределно централизирана и администрирана. София се превръща в глава, която няма тяло - едно уродливо образувание, изрод-мегалоцефал (това пак е теза на Александър Кьосев, ако не ме лъже паметта). Безного главоного, октопод без пипала; изразът "София не е България" не идва на празно място. Та тъкмо тази свръхцентрализираност продължава да тормози българското развитие: тя достигна във времето на социализма наистина чудовищни размери, но дори и днес, във времената на демокрация, като че ли никоя от партиите, идвали и идващи на власт, не желае да я премахне. Последното изявено нежелание беше, когато соцдепутатката Мая Манолова възрази срещу "мълчаливото съгласие" на чиновниците като прекалено революционна промяна. Революционна е, да! - защото ще смени принципа на функциониране на държавността: не всичко ще зависи от уродливата глава и стагниращите инициативата на гражданите централизация и администрация. Напоследък



брожението сред кметовете



и очакваната кметска партия, която май Бойко Борисов ще оглави, са стихиен протест тъкмо срещу това главоного без крака, което е българската държава. И тази изкривена модерност ни тежи като камък на шията: България е едно митическо животно, сфинкс някакъв и химера, което си живее по чудовищен начин в предмодерните времена - сбъркано и уродливо толкова много, че чак се задъхва, хърка и хрипти. И няма за тази астма друг лек, освен Европейския съюз; всеки, който мисли иначе, е също такова чудовище, каквото са българската държава и българското общество в настоящия момент - хидра с много глави, ала нито една мислеща.

Впрочем, нали знаете, че хидрата е убита от Херакъл, а той все на запад е вървял, чак до Херкулесовите стълбове...