Недостойно ми се вижда настървението, с което морализаторите на модерна България ръфат опинците на единствения действащ политик, който ясно обясни как работи нашият политикономически модел. Не че другите му коалиционни и опозиционни съучастници във властта са различни. Просто г-н Доган има смелост и самоувереност да отбележи голия задник на властта вместо хвалените й нови, демократични одежди. Че призна очевидното, той заслужава уважение. А ако някак е правонарушил или пък престъпил, оплитайки обръча си от фирми, то си има ред за търсене на отговорност. Сега всички политически квачки кудкудякат с пълно гърло, но не признават, че номерът с обръчите е



общоприет modus operandi



за консумация на държавата, сиреч начинът, по който го правят всички. Става дума за трайна плодоносна симбиоза, обхванала цялата хранителна верига: партията дава обществени поръчки на гравитиращите около нея фирми, те дават работа и хляб на нейния електорат, той дава на партията гласове, т.е. власт, за да може партията пак да даде на фирмите си от общите пари. Разбира се, "с реализацията на тези проекти те не остават длъжни" и естествено "оказват по всякакъв начин подкрепа на политическата сила". Само с риск да изхвръкнат от обръча хранените фирми биха отказали "да спонсорират" партията и нейните "обществени проекти" (например предизборно изобилие от кюфтаци). А биха ли отказали да спонсорират личността на отглеждащия ги лидер? Какво друго биха отказали да свършат? Има ли наивник да вярва, че само един-единствен лидер е измислил този калъп и само една-единствена партия го ползва? А другите абонати и сменници във властта никога не са си служили с него - те току-що са го научили от телевизията и затова пищят като ощипани. Пък и защо пискат?



Не е ли прекрасно



това съчетание на интереси, от което "всички са доволни": от лидера, чиято партия цъфти в парламента, правителството и в кметствата, през партията, която набира паричен ресурс за своите програмни цели и "обществени проекти", фирмите, които вземат поръчки, та чак до електората, който получава от фирмите хляб, а от политиците - зрелища. Уникална в модела е обърнатата пирамида на хранителната верига. Огледално анти-Маркс: не са масите онези, чиято принадена стойност извличат фирмите за да хранят надстроената над бизнеса политика; тъкмо обратното, тук политикът през бизнесобръчите храни всички останали. Той е като ясното слънчице, което отключва фотосинтезата на окръжилата го стопанска флора. Без него мрак и глад. Затова



политикът лидер доминира



над целия съграден от него обществен апарат. Той храни, значи той държи хляба, той дели и реже. Комуто реши, нему ще отреже коматче, но пък комуто трябва, ще отреже крадливо пръстенце, ще изпъне непослушно ушенце. Тъй налага той мир и сговор. Нему всички дължат всичко, нему служат и песни за него пеят. Съвършено вярно е, че нашият модел е насочен срещу вредната олигархия (на български се превежда "върховенство на малцината") и плутокрация ("управление на богатите"). При олигархия и плутокрацията политикът зависи от олигарха богаташ. У нас обратно: политикът храни подопечните си компании. Смешни са вербалните ашлами на новоговора ("партокрация" например) и опитите с тях да етикетират синтеза между власт и бизнес у нас. Всъщност тъй продуктивният властов модел отдавна има име. Нарича се "аристокрация". Това словосъчетание идва от гръцките "аристос" (значи "най-добрите") и "кратеин" ("управлявам"). Неусетно завъдихме направо платоническа аристокрация ("управляват най-добрите"). Власт на елита. Нищо, че аристос са едва от първо поколение, та за срам повечето са със странно за архонти потекло и минало. Но вече се мешат сред тях и истински багренородните. Само едно е



тънкото и слабо място



на биосистемата с обръчите и както при всички вечни двигатели, то се открива при източника на енергия. В случая това е правото на избраните от нас да "дават" обществени поръчки на избраните от тях, т.е. да разпределят и делят съответните на тези поръчки парични суми. Мярката за допустимост е само правомерността на "даването". А право е, каквото пише в закона, който пишат правоимащите елитни властници. В Платоновата "Държава" самото поставяне на властта в ръцете на "най-добрите" е достатъчна гаранция, че плодовете й се разпределят по най-добрия начин. Колко е добър начинът за делба на струпания в ръцете на българската държава огромен за бедната ни страна финансов ресурс ще доживеем да видим. Но казват, във всички други държави било така, всички властващи въртели бизнеса с обръчите. А може би нашите не са по-различни, а само по-ловки.