Не съм толкова богат, че да купувам евтино. Така били казали англичаните - според едни, а според други - французите. Не зная чия е поговорката, знам само, че за българите тя не важи. Напротив, тук работи обратното: никой не е толкова богат, че да купува скъпо. Широкото разпространение на магазини за 1 лев из цялата територия на страната показва как менталните характеристики влияят на търговската мрежа: в Провадия, където бях наскоро, наброих над 10 магазина, примамващи с евтино изобилие. В София, особено около Женския пазар, пък са безчет. Всякакви джунджурийки, но и обувки, трика, ризи, че и анцузи на безценица - можеш да купуваш на кило, ако те замае изобилието. Мен обаче ме омайва друго: какво е това, което кара нас, българите, все да търсим евтиното, па макар и некачествено, докато на Запад стратегията на купувача е съвсем различна - качеството преди всичко, цената чак на второ място. То, като погледнеш, и в политиката май все така предпочитаме: хвърляме се на евтини обещания, разливащи пред очите ни реки от мед и масло, 800 дни и "Айде, национализация!", докато на онзи, който ни казва, че благоденствието трябва да си го заплатим на подобаваща цена, му бием шута. Магазини за 1 лев, партии за 1 лев, че и приватизации за 1 лев - ако има по-популярна цена от тази в България, опровергайте ме, но подозирам, че няма. Стоките за 1 лев, битака на "Илиянци" и secondhand магазините - това е май българската представа за пазарна икономика и свободна инициатива...

Има заек в този евтинджос гъсталак. Може би това, че бидейки на кръстопът, все се е налагало да посрещаме някой нашественик. Пък нашествениците, нали знаете, грабят и обират. А евтиното не ни е мило - ще ни оберат, пак ще го добием. Докато скъпото - съкровища, злато, накити, бижутерия, скъпоценности - над тях трябва да треперим, суета са те и преходна слава, да не говорим за страховете. Копаем им дупки, дирим им хралупи, провираме се в пещери и каква награда накрая - най-много да влязат в някой бъдещ Национално-исторически музей, където пак някой бъдещ Божидар Димитров ще се дуе и ще дава интервюта, все едно той ги е закопал в земята. Затуй що да се хвърляме на скъпото, след като така и така ще ни го отнемат - я някой турчин кърджалия, я друг чорбаджия изедник: давай, народе, на евтиното, за него няма да ти е мъка и жал!

И още - номади сме, ако и с най-много недвижима собственост в Европа. А номадът държи на преносимото, лекото и нестойностното, нему трябва само земя, да си пасе добитъка. Е, ние, българите, сме уседнали номади - държим на земята, на собствеността, но на движимото имущество - не толкова, то трябва да е леко, преносимо, нестойностно. Получава се раздвоено, шизофренно състояние: от една страна, държим на имота, от друга - на това, което носим, върху което седим, което ядем - не толкова, даже хич.

Две важни неща произлизат от буйното изникване на магазините за 1 лев. Първо, по-малко нагарчащото - българите сме песимистичен народ. Все очакваме най-лошото, бъдещето ни е винаги в тъмни краски и мрачни тонове. Като картина на друг балканец, преселил се в най-западната точка на континента - Доменикос Теотокопулос, наречен в Испания Ел Греко. Нищо добро не очакваме, мръщим се и се безпокоим, сърцето ни пърха тревожно като птиче в клетка. Но това е, както казах, по-малката беда. По-голямата е, че - по всичко личи - ние не сме способни на дългосрочна перспектива, на стратегическо пресмятане, стигащо 5-10, та дори и 50 години напред. Всичко е тук и сега, всичко е на момента. Купуваме евтини ботуши, те още на първия месец почват да събират вода с литри, и тръгваме да търсим нови. Вземаме си риза, тя се прокъсва след два дена - хайде пак за риза. По отношение на политиката сме същите балъци: пускаме за този, който ни обещае повече, а че всичко това е евтиния, не се замисляме. Затова сме и твърде често излъгани овчици, които обаче никак не се научават, пак си дирят пастиря, който уж ще ги заведе на най-тучните пасища. Затова и сме бедни, а не богати - вместо да кроим планове с далечен поглед, вместо да работим с проекти, всичко при нас трябва да се случи на момента. А когато не се случи (а и няма как да се случи веднага, невъзможно е), отчайваме се и почваме да пустосваме и ругаем. И тъй си минава животът ни - евтин като за 1 лев, както евтини са магазините, от които купуваме.