Един селянин, Пенко Стайков, в началото на миналия век си нахлупил капата и напуснал родните краища. Добрал се до далечна Англия, но не спрял там, а си купил евтин билет, качил се на един голям кораб и отплавал за Америка.

Поработил здраво и 10 години по-късно се върнал с пари и опит.

Сякаш нещо подобно предстои и нам. И ние така, цялата страна, досущ един стъписан Пенко, стоим и гледаме с блеснал, но и малко недоверчив поглед Големия кораб. Билетът ни е в джоба, трапът е спуснат, горе чакат едни строги и пременени, времето тече бърже, а ние се тълпим долу в нестройна гълчава. (Харесвам тази дума - тя е скромната съратничка на други думи-отличнички - дебат, диспут, дискусия, семинар... Твърдя категорично, че не се различава от тях по нещо друго освен по имигрантски стаж, но то е друга тема.)

Та първо не ни се вярваше, че ще ни вземе тоя Голям кораб.

Много лъскав, много различен!

Съвсем доскоро се возехме на нещо като хибрид между броненосеца "Потьомкин", крайцера "Аврора" и теплохода "Новоросийск", а сега - това чудо! За нас ли е? Да не ни притеснят нещо там, да не ни подиграят... Сто на сто ще ни опънат да чистим трюма или да мием палубата; ако с това се разминем, добре ще е.

А какво ще стане с нашия "Радецки"? Да не го изхвърлят от читанките направо към фабриките за скрап? Ех, всяка подобна гюрюлтия обърква работите на дребния човек, знае се...

Горе-долу така се вълнуват евро и НАТО-скептиците.

Еврооптимистите викат друго - айде по-бърже се запасвайте и закопчавайте, и напред към богатството и реда бре, кратуни с кратуни!

Изобщо



историята е акостирала пред очите ни



Дотука се раздипля тази метафора на благи и шекерени пластове, но известно е, че и за най-благото ще се намерят паразити. Работата е там, че между невинните и суетящи се скептици има едни плъшоци. Те принципно не щат да се качваме, щото ще им намалеят кьошетата за гризкане. (Горе пръскат срещу гризачи, и ги гонят немилостиво, големи чистофайници са.)

Плъшоците не са мит, има ги, търсете ги винаги при сандъците, на тъмно. Дето има сандък, там и плъшок ще намерите - тоест по митници, складове, хамбари, изкупвателни пунктове, кочани с ДДС; с две думи - дето не се проветрява много-много.

По такива места, ако разрови някой, смрад се вдига и пушилка. И тоя някой я ще го уволнят, я ще му счупят краката, я ще му турят бомба пред вратата или колата...

Плъшоците по принцип не са организирани; всеки само собственото тумбаче гледа, но като се усетят застрашени, имат свойството и тумби да правят. Дори писък надигат понякога, един вид: "Дайте да не губим свобода и идентичност, дайте на нашата гемия да си седим! Сами ще си я управляваме и отпор ще дадем на всяко чуждо корито!"

Много лъжат, братя, да знаете! То вие знаете, де. Знаем се.

Да би всички да се сговорим, и да държим сговора, каква само гемия би било! Че такава гемия и Сахара, и Антарктида би изцепила като "Куин Мери 2", да не говорим за океаните.

Но ние се знаем - едни ще поискат наляво, при Маша в Одеса, други надясно - при Лена във Фамагуста, трети назад - при Наташа в Стамбул, а през това време тоя, дето върти руля, ще седне да играе с готвача карти или ще легне да спи.

И плъшоците, братя, ще доизгризат всичко, каквото докопат, чак до дъното ще стигнат...

Затова - на Големия кораб му е майката!

Ма вие не сте глупав народ, и сто на сто някой е съобразил вече едни тънкости за бай Пенко. Така е.

Пенко Стайков през далечната 1912-а се качва



от пристанището Саутхемптън на "Титаник".



И горе-долу по това време, на 15 април, джаскат айсберга.

Но Пенко оцелява. Първо разбива с другари решетките на трюма, после скача в ледената вода, сетне сколасва да доцапа до една лодка, и така се добира нашият човек до континента, до цивилизацията и достойнството.

Други негови авери от село Гумощник не успяват, издавят се, завалиите. (И насам търпи разтягане метафората, уви.)

Никой кораб, дори най-Големият, не е застрахован в Господювите застрахователни китапи. Щото и историята изобилства с айсберги, те обичат големите кораби. Но то и "животът сам по себе си винаги е корабокрушение", както твърди Хосе Ортега-и-Гасет, само че това също е друга тема, нашата тема сега е да се качим.

Вярно е, че и вътре в Големия кораб си има особености. Примерно, за една от оцелелите пътнички в първа класа на "Титаник" нещата изглеждали така: "То беше най-хубавият кораб, който можете да си представите... Всичко беше чудесно - плувният басейн, турската баня, гимнастическият салон, кафенетата, зимната и лятната градина, салоните за пушене, площадката за пързаляне с ролкови кънки... винаги имахме подръка стотици стюарди, стюардеси, готвачи, пикола, камериерки..."

При Пенко в трюма било по-другояче. Яростният немски поет Ханс Магнус Енценсбергер го е описал злъчно и проникновено:

...Само там долу, където, както винаги, първи загряват,

хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,

яркочервени възглавнички. Трета класа

не разбира английски, нито пък немски, но само едно

няма нужда да й се обяснява:

че първа класа винаги ще се вреди,

че никога не стига мляко, не стигат обуща,

не стигат спасителни лодки за всички.*



Само че и Енценсбергер не ни е работа сега - той по-хубаво се чете горе, на палубата. Която, щом се качим, можем дори да измием - нали ще бъде вече наша.



------------

* "Гибелта на Титаник" , Ханс Магнус Енценсбергер, превод Венцеслав Константинов.