Напоследък мастити историци, социолози, политици и други обществено популярни и отговорни личности упорито и натрапчиво внушават на публиката дълбоко погрешната теза за еднаквостта между национализма и патриотизма като философия, начин на мислене и обществено поведение. Така ли е всъщност и защо се правят опити да се скрият съществените различия между тези две явления, и то във време, когато национализмът е толкова актуална тема за нашето политическо ежедневие?

Опитите да се сложи знак за равенство между национализма и патриотизма точно в този момент не са случайни и в никакъв случай не може да се каже, че става дума за лаишки твърдения или непросветени интерпретации. Тези опити имат за цел да оправдаят примитивния национализъм, който набира скорост у нас, да му предадат човешко лица, поставяйки му благородната маска на патриотизма.

В основата на национализма като начин на мислене и поведение стои омразата към другия, различния - по расов, етнически, религиозен или друг признак. Патриотизмът е дълбоко човешко мислене и поведение, което се основава на любовта към родината и себеподобните. Да обичаш родината си в никакъв случай



не означава да мразиш другите,



различните от теб. Също така да мразиш другите изобщо не означава, че обичаш родината си. Дълбоко погрешно е да се внушава, че любовта предполага омраза, а омразата - любов.

В някои случаи омразата, а следователно и национализмът играят ролята на мощен социален двигател, с помощта на който дадена общност от хора може да бъде изведена от изключително трудно положение и да бъде тласната по пътя на прогреса. Философите казват, че всяко общество има свойството да се самосъхранява и саморазвива независимо от субективните желания на политиците. Няма нищо нечовешко в това да мразиш окупатора, поробителя, експлоататора, този, който не дава възможност на теб и себеподобните ти да живеете нормално и да ползвате благата от своя труд. Подобен вид омраза, колкото и парадоксално да звучи, има човешко лице, защото е насочена срещу насилието. От тази гледна точка имат основание тези, които определят Паисий, Софроний, Ботев, Левски и всички други борци за свободата на българския народ като националисти.



Този продуктивен (умерен) национализъм



вероятно ще се появи в своите съвременни форми в условията на глобализма, където ще възникне необходимостта от защита на чисто националните интереси, особено на слабо развитите в социално-икономическо отношение страни.

Днешните прояви на българския национализъм не дават основание да се предполага, че става дума за неговата продуктивна, човешка разновидност. Той е примитивен, защото омразата, която стои в основата на неговите обществени проявления, не е насочена срещу насилие. Напротив, той провокира насилие, породено от неистински, антихуманни псевдопричини. Този тип омраза и поведение водят началото си от приматните форми на човешкото развитие, когато първобитният човек е мразил другите само защото е от другото племе.



Да палиш фесове, да крещиш по улици



и площади обидни думи срещу представителите на малцинствата, не е нищо друго освен израз на примитивна омраза, която не е насочена срещу насилието, а сама по себе си генерира насилие. Четох някъде, че някой си доктор Джонсън е казал: "Национализмът е последното убежище на негодника." Сигурно е имал предвид точно тези примитивни форми на националистически прояви.

Днешният български национализъм няма нищо общо с патриотизма, защото неговите прояви са насочени срещу единството на българската нация. Националистическата идеология у нас, доколкото я има, залага на твърде погрешни концепции за нацията и националните малцинства. Тези концепции ерозират дълбоко ДНК-то на нацията. Заменя се единството на етнорелигиозното многообразие на българската нация с еднаквостта. Стремежът към насилствена еднаквост води до постепенно ликвидиране на сложното многообразие на нацията, което поддържа нейната жизненост. Този съзнателен или несъзнателен стремеж



тласка нацията към злокачествени мутации,



защото се създават полухристияни, полумюсюлмани, полубългари, полутурци, полуцигани и т. н. На етническите, религиозните и езиковите малцинствени групи в България трябва да се гледа като на неразделни части на едно цяло, а не като на отделни, сепарирани обществени структури, които представляват някаква въображаема заплаха за българската нация. Националната идентичност не е равна на етническа и религиозна идентичност. Нужно ни е ново, съвременно качество на интеграция на българското общество, което да отговаря на новите европейски и световни реалности.

От гледна точка на тези реалности архаични и опасни са шовинистичните опити да се противопоставят религиозните общности в България. В тази страна все още има хора, които мислят, че всички конфликти между хората са на религиозна основа. Подобна констатация е достойна за съжаление, защото тези хора не са направили нито крачка в посока на съвременното човешко мислене от времето на баба Цена от "Иде ли" на Иван Вазов, която, гледайки пленените сръбски войници през 1885 г., възкликва учудено: "Все божи христиени... Ама защо ли се биха?"