За едни последната национална конференция на СДС бе революционна - новата партийна програма трасира ясно пътя на сините през следващите 15 години. За други обаче истината е по-различна. Конференцията, както и всичко случващо се в дясното политическо пространство през последните месеци, май ще осмисли призива на Любен Дилов-син за бързо разпускане на същата тази задрямала десница.

Петър Стоянов отчете пред конференцията, че е повел десните към обединение. Доказателствата му - 50-те подписа под обречения вот на недоверие и преговорите за общ кандидат-президент, на които краят се не вижда. Стоянов предпочете да си затвори очите за ГЕРБ - новия фактор, който е зинал да погълне партията му. Вместо това сините пак се вгледаха в пъпа си. Отново се разчистиха стари сметки, коригира се партийният закон - уставът, и се прие въпросната управленска програма. Сините се държаха сякаш все още са единствени и неповторими на десния пазар. Освен това СДС предпочете да не брои приятелите си и затова не покани нито един лидер на друга партия на форума си. Нямаше ги дори коалиционните партньори. Както призна неотдавна Надежда Михайлова, нейното ОДС вече съществува само де юре, но не и де факто. Откакто Петър Стоянов я бутна от кормилото на партията и проветри коалицията, там



всеки заигра соло



Вечният коалиционен партньор Праматарски за пръв път се оказа самотен в парламента и пак се заоглежда за Костовата прегръдка. Любен Дилов-син направо се прегърна със стария си партньор Каракачанов. Земеделецът Пинчев ще се обединява с колегата си Китов. Яне Янев пък направо си прекръсти партията, сложи й фасаден лидер и гнусливо се отрече от "старата десница".

Изкуствено създадена, коалицията ОДС съвсем естествено се разпада.

Да, десницата се обедини за вот на недоверие, но това вероятно ще бъде първото и последно общо действие на трите десни парламентарни групи. Това се случи след две седмици мъчителни преговори и още толкова прехвърляне на подписката между трите стаи в парламента. Инициативата на СДС беше приета първоначално доста хладно от другите, но в името на общ кандидат-президент всички решиха да покажат единство. От ДСБ се подписаха на отделен лист. Трима от БНС парафираха в последния момент. Мотивите за вота пък бяха механична компилация - в текста ясно личи докъде свършва стилът на Стоянов и къде започва този на Костов. В дебатите пък всяка партия отделно ще развие тезата си защо иска оставката на кабинета.

Примерът е показателен за всички общи действия на десницата. Колкото повече се напъват да се обединяват десните партии, толкова повече се скарват. Любов няма, а ако такава се появи, тя е толкова нетрайна, че и ръжда не хваща.

Истината е, че СДС и ДСБ



продължават да се държат за гушите



Въпреки че вече стана ясно - планът на Костов да погълне сините се провали. Командира на се поучи и от царската изненада през 2001 г. и съвсем не предвиди Волен Сидеров и Бойко Борисов. Генералът пък се превърна в поредната разделителна линия.

За десницата програмата максимум за президентските избори е балотаж. Затова по-далновидните вече гледат към редовните местни избори догодина. С нарасналото самочувствие на втора партия в столицата ДСБ отрано подхвана кампания срещу Бойко Борисов. Всички останали очевидно са се отказали от тази битка и са прегърнали кмета с две ръце. Неслучаен беше и призивът на шефа на столичните сини Валентин Василев за сътрудничество с Борисов. Генералът ще бъде единственият шанс на СДС да запази част от позициите си в общината.

В ДСБ, разбира се, не е имало, няма и няма да има вътрешни конфликти. Там ролите са стриктно разпределени под командирската палка. С удари наляво и надясно ДСБ непрестанно надъхва малкия си, но верен твърд електорат. Костов неведнъж е казвал, че е способен на невероятно търпение и е готов да чака безкрайно дълго - докато пак удари неговият час. Той обаче не познава извънпарламентарната забрава. Костовата партия ще продължава да играе соло докрай с надеждата по-скоро да премине популистката вълна.

А никой още не иска да погледне към страшния хоризонт на следващите парламентарни избори. От сегашните осем десни партии може да не остане нито една. Възможно е Костов да празнува пирова победа с шепа депутати. Или пък СДС да се лепне за силните на деня като ГЕРБ-ова марка. А останалите ще продължат да се събират и разделят, всеки със своя интерес,



в търсене на място под слънцето



По този показател - събирането и разделянето, най-напред с материала са традиционните лидери - земеделците. Двата управителни съвета, проведени от Китов и Мозер на 300 километра един от друг в края на март, доказаха, че инерцията към небитието е необратима. Спускането по нанадолнището бе ускорено и от соловата акция на Мозер на конгреса на Европейската народна партия. Така и не стана ясно защо земеделката издига Надежда Михайлова за зам.-председател на ЕНП, след като СДС не искаше и да чуе за това, а и нямаше решение в тази посока на управителния орган на БЗНС-НС. Мозер приличаше на човек, който в безизходицата търси да свърши лична услуга на приятел, като разчита да бъде възмезден в бъдеще. Възмездието обаче няма как да дойде, защото Михайлова не стана зам.-председател, а дори и недолюбващите Китов разбраха, че дъщерята на Г.М. Димитров прави каквото си иска в партията, без да се съобразява с колективната воля.

Земеделците потвърдиха несъстоятелността си - точно когато реките преливаха и унищожаваха нивите, те взеха, че се изпокараха допълнително. Кога, ако не сега, Китов, Мозер и сие трябваше да проявят поне елементарно отношение към нещастието на избирателите си?

Коалицията БНС, в която участват въпросните земеделци, партията на Софиянски и воеводите на Каракачанов, затъна в блатото на собствените си неразбории. Единственият резултат от крамолите в БНС бе фактът, че те напомпаха с "идеи" Александър Праматарски, който и без това напоследък се чуди



как да оправдае изобщо присъствието си в политиката



На последния конгрес на ДП той набеди Софиянски, че стои в дъното на конфликтите, защото "напазарувал" хората на Китов. Праматарски стори това, точно когато 30 негови делегати гласуваха "против" кандидатурата му за лидер, въпреки че друга номинация за поста нямаше.

Усилията на Праматарски щяха да си струват, ако упражнението не бе в стил "на умряло куче нож да извадим". Стефан Софиянски отдавна е бита карта и сам добре осъзнава това. Затова и пасува, пази се от грешки, дори кандидатура за президент не предлага. Хем подкрепя част от промените в конституцията, хем ги гласува всичките... Целият живот на ССД е съсредоточен в Столичния общински съвет, където след изборите догодина ще бъде със значително по-малко съветници. Единственото, което остана за Софиянски, е да тъгува за неосъществения политически център така, както и Гилбърт Грейп никога не е тъгувал. И се мъчи да го установи - ту с реверанси към Бойко Борисов, ту към НДСВ. За разлика от Бойко и царистите обаче, ССД не може да се коалира вляво. Затова и в никакъв център не може да участва. Пълна липса на перспектива пред ССД.

Във ВМРО на пръв поглед е по-спокойно. Но само на пръв. Тих ропот се носи от низовите структури, че вместо да заявят нов патриотичен облик на президентските избори, лидерите пак се заиграват с "Гергьовден". А от прегръдките с "овчарите" във ВМРО досега нищо добро не са видели. Но и едно друго недоволство - доста по-важно за бъдещето на партията - се надига сред "воеводите". То е за все по-очевидната необходимост за дистанциране от цялата десница и връщане към корените - към модния национализъм.

С две думи - всяка една от десните партии изгаря от желание да избяга надалече от дясното обединение. Всеки иска да намери друг, по-спокоен пристан. Редовите сини партийци искат да играят с Бойко, земеделците искат други земеделци, войводите искат да вземат от устрема на "Атака", а Костов, както винаги - иска да играе сам.

Всеки иска да напусне губещата фирма и е въпрос на време кой ще се престраши да го направи пръв.