|
Но не самата идея за абитуриентските балове, а нейната реализация се е профанизирала неимоверно. И ако отсъствието на концепция и воля за смислени и сериозни промени в българското образование е повече от очевидна, то баловете са поредното доказателство за това - една недопустимо грозна илюстрация за липса на чувство за мяра и отсъствие на интелигентен вкус.
В края на май и началото на юни гледката из българските градове е една и съща: диви клаксони на стресиращо луксозни автомобили, казармено-грубиянско броене от 1 до 12 (вече има 12-и клас), доволно подпийнали
млади хора, крещящи под чалга звуци
и провесили от прозорците на колите разголени от уж официалното си облекло тела. Картината се предхожда от дълго и шизофренно маниашко подготвяне на семейството и рода за лелейното завършване. Инвестира се щедро за рокли, костюми, прически, модни аксесоари, вълнуващи подаръци, тежки трапези и самодоволно опиянение - все в чест на великата диплома за средно образование на милото отроче.
Събитието само по себе си наистина е значеща граница, но начинът, по който то се ритуализира, го профанизира като събитие за индивидуална зрялост. Родната икономика може и да не процъфтява, но покупателната способност на българина рязко се повишава в чест на баловете. Никой не пести сили и средства да смае роднини и съседи с постижения около приготовлението на един отдавна лишен от смисъл празничен ритуал, претенциозно и несправедливо наричан традиция. Защото що за смислена традиция е тази, която с парвенюшка простащина демонстрира материално благополучие и зачита с "фанфари" образователното осредняване?! Не е неоснователно и питането що за авторитетна институция е МОН, което толкова години се прави, че не забелязва случващото се. Що за уважаващи себе си са тези учители просветители, които с поведението си признават не само своето безсилие, но и хич и не помислят как би могъл поне малко да се окултури този ритуал.
Обществена тайна е, че
гимназистите масово се напиват и напушват
на абитуриентския си бал (уви далеч не само тогава), вандалстват в училищните дворове и смело изписват стените с "гениални сентенции", регистриращи тревожна неграмотност. Част от учителството застива в потрес, а друга великодушно прощава на "малките палавници" - ех, и ние някога бяхме млади. Родителите също немеят пред "палавостта" на дечицата си - нали човек веднъж в живота си завършва.
В същото време честваме тържествената вечност на нашето А, Бе, Ве по далеч по-незабележим начин и все се самонавиваме, че "и ний сме дали нещо на света". Нашият голям проблем обаче е не какво да дадем, а какво можем да вземем от цивилизования свят. Особено когато сме решили да се приобщаваме към европейските ценности и европейския начин на живот.
Ех, защо нямаше преговорна глава "абитуриентски балове"?
---
* Авторката е учител по литература в 9-а френска езикова гимназия в София.
Натиснете тук
), дори бяха започнали да карат абитуриентите с автобуси до ресторанта. Но нищо не стана, започнаха да се състезават кой с каква кола ще дойде до автобуса.
