Резултатите от референдумите по повод Конституцията на ЕС, проведени във Франция и Холандия, задължават всички - заедно и поотделно - отново да си спомнят, започвайки от самото начало, защо има ЕС и по какви причини различни нации искат да са вътре?
Историята на ЕС започва в годината 476 сл. Хр. С падането на Западната Римска империя и при неспособността на Източната да поддържа в Европа ред и законност, в недрата на европейската култура постепенно се оформя нова трайна нагласа. Да я наречем - "желание за Рим". Това не е елементарната носталгия, която в България, да речем, необразованите слоеве изпитват към "времето на Тодор Живков". Желанието за Рим е искане на образованите и държавнически мислещи слоеве и институции и обозначава, най-общо казано: разбирането, че само единен справедлив ред, подкрепян от ефективна система от институции и адекватна инфраструктура може да се справи с хаоса, произвола, насилието и мизерията на варварското, следримско европейско устройство.
Известно време
опити за възстановяване на римския ред
прави само църквата. В някакви рамки тя успява да укроти произвола и жестокостта на варварските воини, като ги убеждава да се превърнат в рицари - да упражняват насилие само по правила, а не според кефа си, да помагат на слабите и т.н. Не е случайно, че крал Артур е едновременно последният римлянин и първият рицар.
Пак църквата е зад създаването на Светата Римска империя - т.е. на подредено, законово и християнско пространство - започнала с коронясването на Карл Велики за Император на Коледа 800 г.
Тези опити не успяват да възстановят "Pax Romana". Църквата дегенерира в светска власт и е разцепена от опита на протестантите да възстановят духовната й чистота. "Светата римска империя" пък дегенерира в оперетното австро-унгарско царство, влачило се чак до 1918 г. Междувременно не успява и опитът на Наполеон да наложи единен прогресивен ред върху целия континент.
"Желанието за Рим" обаче не отмира, а, напротив, се усилва след възраждането на варварството при двете световни войни. Замислен като механизъм да гарантира, че никой в Европа не може да прави невидими за съседите подготовления за война, ЕС не след дълго се превръща в нов Рим: в проект за еднакви закони, еднаква сигурност и еднаква степен на защита на всички свои граждани в тяхното разнообразие. Пътьом тези неща водят и до рязко покачване на нивото на благополучие. Разликата със стария Рим е в идеята, че единният ред не се налага от центъра, а е на всеки етап консенсусен продукт на равни нации.
От историческа точка, провалът на европейската Конституция във Франция и Холандия е сигнал, че
ЕС вече страда от "имперската болест"
- от откъсване на "строителите на империята" от "хората на империята", както и на гигантската администрация, създадена да следи за еднаквостта на реда, от народите-суверени. За всеки, посетил Брюксел в последните години, е очевидно, че самодоволството, арогантността и развратът са се загнездили здраво в коридорите на европейската власт.
Беше време някой да ги стресне.
Проблемът е, че една развратна администрация и един откъснат от народите елит, в опита си да насили историческия процес с прибързана Конституция, отвори кутията на Пандора. Оказва се, че не всички имат еднаква идея за ЕС. Французите са против Конституцията, защото я смятат за англо-германска. Англичаните са против, защото я смятат за френска. Холандците са против, защото от няколко години не са наясно със себе си, камо ли - с европейския проект.
Страни като България обаче имат интерес
да се присъединят към този разбунен мравуняк,
макар да не са в състояние да допринесат нещо съществено за решаване на големия дебат за Европа. Интересът е - влизане в системата на еднаквия ред, който си съществува и без въпросната Конституция. Както показа в книгата си "Защо не успяваме?" Юлиан Генов, прилагайки социо-психологическата методика на Хофстеде, българите имат "външен локус на контрол". Ще рече: не са в състояние сами да изработват адекватни правила за своето поведение и да се придържат към тях.
Правилата неминуемо трябва да дойдат някъде "отвън". Това те да са "римски" правила (макар в "брюкселска" редакция) е по-добре, отколкото да са някакви други.
Изводът е, че българите трябва да направят абсолютно всичко, за да влязат в срок. Отлагането няма, както си мислят някои оптимисти, да ни даде година-две време да си дооправим несвършените неща. Самият факт, че несвършените неща са именно в областта на правилата - провалът на реформата на съдебната власт и на администрацията - подсказва, че оставайки отвън, можем единствено да потънем наново в хаос.
И, между другото, да дадем шанс на потомците на Източната империя, окопали се в "столицата на Азия" (както Наполеон нарича Москва), да ни приберат отново в света на нагайките и брезентовите ботуши...
|
|