Икономистите казват, че вземаме 3-4-5 и повече пъти по-ниски заплати от другите европейски страни по една проста причина. Работели сме 3-4-5 и повече пъти по-малко.

Ако са прави умните книжки, то парите не са нищо друго освен труд. (Малко е тежичко да го повярваме, речем ли да сравним една берачка на чай от Шри Ланка, която гърби цял ден из шумаците на Цейлон за 2-3 USD, и някой емир, комуто сондичките изригват мощно като хита на AББA - "Money". Но икономистите и тук ще затапят скептицизма ни с аргументи. Ще ни говорят за производителност, за квалифициран и неквалифициран труд, за регионални особености и енергоресурси, и в края на краищата ще се окажат прави.)

Та ако слушаме умните книжки и икономистите, няма къде да шаваме. Трябва да работим пет пъти повече и толкоз. Така паричките ни лека-полека ще се опеторят като при онези на запад, които сега хем ни съчувстват, хем се и боят - с право - да не им подбием надниците.

Това е истината, която ни се набива от МВФ, от ЕС, от куп политолози и колумнисти, вкл. моя милост.

Има още една теза - че нещата са зле, защото безскрупулни и алчни бизнесмени ограбват хорския труд и пълнят гуши,



изстисквайки пролетарските силици...



Тази теза не се ползва с образователен, медиен и международен кредит на доверие. С основание - първо много напомня Маркс, Ленин и Димитър Благоев, второ - нейното революционно опровержение, както и опровержението на опровержението е още прясно в главите. Т.нар. "социален експеримент", наречен ВОСР, изгря, загни и залезе. Той не преуспя в икономическото състезание със света на капиталистите кръвопийци. Които за разлика от нас никак, ама никак не превъзнасяха труда по рекламите. Там вместо трудови кандърми полуголи каки предлагаха разни дрешки, автомобили и мазила. (Как ли биха се учудили днес учениците, ако видят билборд вместо с Азис или някоя друга Райна, Майна или Омайна, продаващи примерно клип или сутиен, яркочервени думи под сърп и чук: "ДА ЖИВЕЙ, ЖИВЕЙ ТРУДА!"* )

Не, онези изедници никого не насилваха да се труди - даже напротив - уволняваха както си щат петимни за труд сиромаси... Докато тук ставаше тъкмо обратното. Трудът беше право, но и задължение. Милицията завръщаше айляците към фабриките, понякога с блага дума, понякога с кьотек...Имаше дори осъдени "за тунеядство" - като поета Йосиф Бродски в СССР.

Изобщо трудът в нашето общество беше обект на идеологическа фетишизация. И досега висят недоизтрити лозунги по мостове и фабрики, които го прославят, и досега бардовете на трудовия ентусиазъм, базиран не на висока заплата, а на идеен допинг, звучат в главите ни:

Но нямате!

Нашите хора вий нямате -

свободните хора

на свободния труд!**



Е, сега сме по "правия път", на свободния труд за свободни пари. Аз обаче имам някои съмнения. Ще ги илюстрирам с две свои познанства. Едното - дама, на 35, живее в столицата. Добре образована, работи на три места; всъщност на две постоянно, от третото си докарва ежемесечни хонорари. Дамата, няма спор, се труди много интензивно, и има защо - печели добри пари, почти равностойни с тези на повечето хора от т.нар. "средна класа" в много по-богати от нас страни. Кара хубава кола, уикендите си посвещава на активен спорт и туризъм.



Въпросната дама е добра емблема на прехода



Но е все още малцинство у нас.

Другият ми пример е познат на 50, блъска от сутрин до вечер в провинциален дърводелски цех, собственост на чужденци. Връзва със зор към 300. Не му стигат за нищо - нито може да помогне за образованието на децата си, нито да иде до морето, нито да си купи бензин за 20-годишната жигула.

Като него има мнозина - шивачки, берачи, доячи, учители...

Те са голяма грижа. Когато мисля за тях, усещам, че пак прекаляваме с идеологията, този път в обратна посока.

И че един само смирен труд не трогва чорбаджията, особено ако е класически такъв.

Както не е трогвал американските чорбаджии от Чикаго преди 120 години.

Тогава се работело по 11-12 часа на ден, понякога по 15. Разбира се, и в събота. Хиляди деца блъскали наред с бащи и майки, а получавали половината от заплатата им, за същата работа. Такива неща като "трудова безопасност" нямало. Поне така пише в документите по трудова статистика в Конгресната библиотека на САЩ.

Федерацията на профсъюзите решила да обяви 1 май 1886 г. за начало на битката за не по-дълъг от 8 часа работен ден.

И на 1 май в САЩ стачкували по този повод 350 000 души (11562 предприятия). В Чикаго били най-много.

Станал бой, станал атентат, загинали десетки, 8 души от синдикалистите били съдени за убийство, макар че участвали във вълненията само с речи. Съдът осъдил 7 на смърт, а един - на 15 години.

Три години след като ги обесили, ги реабилитирали - за недоказаност на вината.



НО ДНЕС РАБОТНИЯТ ДЕН Е 8 ЧАСА!



И се питам, дали чорбаджиите биха кандисали на това без бой? Вие ще кажете...

Все пак на едни от нас бих препоръчал моята позната за трудов пример, а на други - и те са много повече - бих препоръчал чикагските бачкьори. Щото само с търпеж права не се отвоюват.

А комуто Чикаго се струва прекалено ретро, да гледа по-близо - ей ги френските студенти за каква дреболия какво направиха...

-------------------

* "Дружна песен" - от Георги Кирков

**Пеньо Пенев - "Негово Величество Човекът"