Преди дни Русенският районен съд осъди Министерството на отбраната. Това се случи по иск на някой си Орхан Ч., редовно призован в армията, който отказал да носи оръжие, отказал да положи клетва, отказал да работи в кухнята в събота. Орхан се позовал на религиозните си убеждения - бил адвентист. Като такъв се чувствал противник на оръжието, годен само за алтернативна служба.

За тези му екзотични иширети опъващият се редник на два пъти бил изправян пред военен съд и сурово наказван.

Само че Орхан надви. Съдът осъди Министерството на отбраната да плати 3000 лева обезщетение на младежа. Самият младеж пък заведе дело и срещу държавата - за претърпени морални вреди. Нищо чудно да спечели и него.

Ако спрем дотук и дадем воля на народния коментар, ще чуем многоглас хор. Сто на сто ще има съчувстващи на Орхан. Но ще преобладават атаките срещу институционалния разнобой, добрал се до армията. Ще има съмнения в автентичността на адвентизма на редника (Орхан?), ще има носталгични въздишки на бивши стари кучета в диапазона между "Тия сегашните се разпасаха, това армия ли е? По мое време..." и "Леле, кир, да ми се беше паднал у взводо!"

Не само в армията,



различният и навън още е чудат,



още - как да кажем - е нежелан. Дали гравитира към секта, (априорно зло, като че и християнството не е било такова в началото) която дири свой си път към спасението, дали е в комуна от наркомани, която търси празна къща из селата, дали просто екомладеж безкористно събира боклуци край пътя - все е подозрително.

Спомням си как, пребивавайки за по-дълго време в малко видинско селце, изпитвах морални и комуникационни затруднения. Примерно - да кажа на случайни селяни къде отивам, ако съм тръгнал из гората просто така, да се пошляя. Нямаше да разберат. Трябваше да съчинявам нещо такова - "Отивам за гъби; за дърва; да нагледам дедовия парцел, да не е секъл некой айдук; да дишам боров въздух, докторът ми препоръча"; - и всичко е наред. Кимат - ааа, и уважават. Иначе лесно ставаш бяла врана и черна овца, нещо отвеяно, непонятно, достойно за съжаление или опасение...

Светът учи трудно уроците по толерантност. И в най-развитите общества очакват от човека да ходи в крак. Да се изучи, да отслужи, да гласува, да работи, да внася данъци, да чисти вкъщи и пред къщи, да тегли кредити и да ги изплаща (това последното е ценна индикация за индивида - значи се вписва, значи може да му се вярва. Неслучайно тази информация е много съществена за досието на надеждния гражданин).

Тоест, нормално е да си здраво скачен с конвейера на производството и потреблението. Преобладаващата част от човечеството сме тъкмо такива. Така и трябва да бъде.

Само че има и други. И умението да ги разберем не само ще ни спести някой институционален лев, но ще ни спести и някой грях. А и по-лесно ще ни впише при тия, при които искаме. Тия, които също ходят в крак, но като видят някой извън строя, махват с ръка и уважават автономията му, стига да е в закона. (А на Орхан е). Пък ако законът противоречи на морала, редно е първият да се нагоди към втория, по-млад е.



Както видяхме, едни маргинални човеци живеят в "барашони".



И когато фадромата им бутне барашона, те не се изкъпват, не се обзавеждат с лаптопи и кредитни карти и не напълват някой офис. Не става така; дори да стане, други ще напълзят други барашони. В света, за добро или лошо, барашоните не свършват. Дали в Бояна, дали в Индия, дали в САЩ - не свършват.

Нито една социална програма не може да вкара всички човеци в крак. Виж - политическа може, но такава програма винаги свършва с краконабиване и в мозъците - доказано е.

Преди 106 години един редник, Георги Шопов, бил пуснат в отпуск. На 24 април 1900 г. войникът съблякъл войнишките си дрехи и ги пратил на ротния с писмо. В писмото написал: "Господине, на 15 февруари т. г. постъпих в казармата да изпълня войнишкия си дълг. Но против кого ще воювам? Против ония ли, които по образ и подобие са като мене, които са творение на същия създател, на който съм творение и аз? ...Аз воювам против злото в света и оръжието ми са добрите дела и примерният живот... Заявявам ви, че съм свободен човек и че в казармата нямам работа..." Внукът му Нейко Хантов, както и изследователят но толстоистката комуна Васил Стефанов пишат, че Шопов преди това чел с "луд възторг книгата на Толстой "Какво трябва да правим".

Е, както му е ред, Шопов немедля го арестували, последвали разпити и кьотек - тогава не се церемонели особено. Сетне - съд и присъда.

Самият Толстой пише за подобни случаи: "Казват: "Това са напразни жертви. Тези хора ще погинат, а устройството на живота ще си остане същото." Та нали така, мисля си, приказваха хората и за напразността на жертвата на Христос, пък и на всички мъченици за истината! Днешните хора, особено учените, толкова са загрубели, че не разбират, поради грубостта си дори не могат да разберат значението и действието на духовната сила. Бомба от 250 пуда динамит, взривен в тълпа живи хора - това те разбират и виждат в него сила; но мисълта, истината, получила осъществяване, прокарана в живота мъченически, станала достъпна за милиони, - това според тях не е сила, защото не гърми и не се виждат строшени кости и локви кръв..."*

Бомбите си гърмят и днес и показват сила, хем по-яка от онази по времето на Толстой, мисля и аз. Но явно старецът не е писал напразно - за тези, които не ходят в крак, също има надежда.

-----------

*Лев Толстой, 15 август 1898, "Двете войни"