"Това вече наистина е краят на прехода", реплика на случаен минувач, миг след като му се скъса обувката на "Граф Игнатиев".



В ранния следобед на 22 февруари в столичния квартал "Лозенец" застреляха Иван Тодоров -Доктора - шумноизвестна фигура от криминалния свят. След това поредно мафиотско убийство медиите с бодра и на моменти закачлива изчерпателност поднесоха цялото CV на покойния - контрабандата, снимките с политици на яхта в Монако, елегантните му костюми и обноски, атентата на "Цариградско шосе" през 2003 г., след който той се превърна в обществена знаменитост и т.н. Интересното в случая е, че няколко централни вестника отразиха убийството с известна ирония в заглавията. "Изписаха Доктора" ("Труд"), "Очистиха Доктора на втори дубъл" ("Монитор"), "Гръмнаха GP-то на мафията" ("Банкер"). Вероятно тази ирония би изглеждала като нещо случайно, ако подобно присмехулство не се беше появявало и по-рано. След убийството на Емил Кюлев миналата есен в едно списание излезе статия със заглавие "От супер Боровец до супер Орландовци". Който следи криминалните страници в пресата, вероятно е забелязал, че от доста време сред кримирепортерите е нещо като мода да отразяват отстрелването на второстепенни мутри с белетристичен финес и елегантен непукизъм в духа на Реймънд Чандлър. И докато в медиите този смях все пак е сподавен и приглушен, в неформалните компании той е откровен и фриволен. Мутренските екзекуции отдавна не предизвикват онази тревога, объркване и дори истерия от ранните години на прехода, когато паднаха първите жертви на свободната икономическа инициатива.

Защо убийствата, макар и на хора с криминално занятие, станаха смешни? Кога стана това? Дали обществото деградира, или това е естествена реакция? Дали деградацията е била една от целите на прехода, или е страничен резултат?



Какво точно се опитва да разруши тази ирония



чрез своята подривна и деградираща сила?

На тези въпроси може да се отговаря дълго, сложно и дълбокомислено, но те имат и прости отговори. Основен прицел на иронията в случая е лицемерието на прехода, а причина за смеха е усещането за моментно превъзходство. Същото чувство (несъзнателно) предизвиква смях у публиката, когато клоунът в цирка пада на земята или когато го удрят с торта в лицето. Чувството за внезапен триумф, превъзходство от това, че някой, който е бил фантастично богат и влиятелен измамник, който надлъгва държавата (с нейна помощ) и който може би е част от причините за неприятната социална среда, е мъртъв, а ние (вие, те) бедни, мизерни, лишени от примамлив житейски хоризонт, все пак сме живи, това чувство предизвиква смях. Звучи вулгарно и дори примитивно, но е така. Смехът може да бъде защитна реакция, но и акт на агресия. Той е естествен и донякъде неизбежен, което не премахва усещането, че обществото боледува и деградира. В нормалните общества ефективността на институциите прави подобен смях неприемлив поне в медиите.

Още от Аристотел се е наложило схващането, че всичко, свързано с човека може да бъде смешно с едно-единствено изключение - страданието. Някои просвещенски и по-модерни теоретици на хумора се придържат към това разбиране. Религиите от своя страна също се стремят да удържат смеха в нормата на някакво етическо приличие. Той обаче отдавна се е измъкнал от тяхната хватка. Аристотеловото разбиране днес е демодирано и невярно. Смехът е реален и заразителен, дори когато е крайно неморален и неестетичен.

Според Шопенхауер смехът се предизвиква от несъответствието между видимо (очевидно) и мислимо (въображаемо). Определението на Кант е малко по-абстрактно: "Смехът е афект, предизвикан от внезапното превръщане на напрегнатото очакване в нищо." Възможно ли е да се проектират трагично-комичните герои на българския преход в тази академична рамка на смешното? Нека опитаме. Повечето от тях бяха внезапно развиващи се бизнесмени най-често със спортно-криминални биографии. Медиите ги превръщаха в значими обществени фигури, следяха кой къде ходи, какво е казал, с кого се е сбил, създаваха известно обществено напрежение около тези хора. Докато един ден някой неизвестен извършител не превърне напрегнатото очакване в нищо.

Смъртта сама по себе си не е и не може да бъде смешна. Явно в случая нещо е помогнало това да стане.



Нещо изгубено в прехода



Преходът създаде два свята - един реален и видим свят на масовия данъкоплатец, избирател и участник в уличното движение и друг малко иреален свят на внезапно възникнал мутро-политико-чалга-хайлайфен елит. Тези два свята са напълно отчуждени. Между тях няма никакво социално сцепление. Почти нищо не ги свързва освен жълтите вестници и криминалните хроники. Другото, което ги свързва (и разделя), е смехът. Ако перифразираме Смирненски, бихме казали: "Два свята - единият измислен." Понеже е измислен, неговите обитатели са някак условно живи.

Нека вметнем един симптоматичен факт от периода на зрелия преход - значителна част от хората на бизнеса мутреят, без да са автентични мутри. Те следват един модел на поведение, който преходът наложи като престижен. За съжаление поради известни исторически причини у нас като че ли все още няма обществено приемлив и устойчив модел на поведение, който да съвместява богатство и приличие. В масовото съзнание отношението към богатството и забогатяването е културно обременено. Познатата евангелска догма, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат човек да постигне царството небесно, по времето на комунизма беше подменена от формулата "произхожда от бедно земеделско/работническо семейство" като атестат за благонадеждност. Богатството винаги се е възприемало като едновременно желано и неприлично. Това шизофренно раздвоение запази своята актуалност в хода на прехода.

Изкушен съм от съмнението, че преходът никога няма да свърши. Общество, в което основен източник на благосъстояние е властта, а политическата целесъобразност доминира над закона, поради което няма институционална стабилност, общество, в което политиците трудно разграничават своята цена от своето достойнство, в такова общество преходът е непреходен. То е в постоянен преход. Защото богатство, спечелено от власт, може да бъде загубено пак чрез власт, т.е. чрез продължаване на прехода. Което впрочем отличава властта от нормалното управление.

Убеждението, че собствеността е трайно и необратимо разпределена роди и едно от заклинанията на прехода. Това е т. нар. "край на прехода", за който по различни поводи се говори от 99-а година насам. Това заклинание прилича на



познатата догма за неизбежната победа на комунизма



За да бъде завършен един исторически период, той трябва да влезе в музея, да бъде препариран, хербаризиран, архивиран, да хване малко прах. Преходът ще е завършил, когато историята му бъде митологизирана. А дали пък не може това да стане и без да е завършил?

В предишната статия бях споменал, че в древността на смеха са приписвани магически свойства и той е бил част от ритуални магически практики. Какво пречи пак да се опита? Целият преход доста приличаше на магическа практика - овластяване чрез самоизмисляне и самонаричане. Твърде много хора станаха това, което се самонарекоха - преподаватели по диамат и истмат се нарекоха политолози и станаха политолози, случайни хора се нарекоха политици и станаха, постови милиционери се нарекоха бизнесмени и станаха. Тази магия може да се приложи и към прехода. Всяка магия се разваля с друга магия. Всичко е въпрос на масова психоза, провокирана чрез подходящ ритуал.

Ритуалът може да се нарече Препариране на прехода. Представям си го по следния начин. Нещо като тържествена заря-проверка пред Паметника на Незнайния войн. Хиляди граждани. Официални лица. Ветерани на прехода. Телевизиите предават на живо. Камерите показват вечния огън - символ на непреходността на прехода. Армейски духов оркестър свири "Срещен марш". Президентът приема строя и произнася слово. Началникът на парада командва: "Проверка почни!" Оркестърът тихичко свири "Вий жертва паднахте", а моят приятел Манол Къков, последният истински телевизионен говорител (една магическа професия от времето на соца) чете имената на героите с драматичен глас, както това се правеше някога. Стефан Мирославов-Крушата, застигнат от злодейски куршум в своя мерцедес кабрио на пътя Ловеч-Троян, братя Васил и Георги Илиеви, геройски загинали за утвърждаване на демократичните ценностите на прехода, Милчо Бонев - Бай Миле, злодейски убит, докато обядва в ресторант "Славия", Димитрий Минев-Руснака, загинал на излизане от любимото си заведение "Up Stairs", Поли Пантев, застрелян по време на демократична мисия на о. Аруба, Косьо Самоковеца, покосен след покупка на бижута в центъра на Амстердам, Илия Павлов, Иво Карамански, Антон Милтенов - Клюна, еди кой си Маймуната, еди кой си Крокодила, еди кой си Мечката и т.н., и т.н. и още хиляди знайни и незнайни герои на мирния и демократичен преход. След това ще има едноминутно мълчание с падане на колене и свеждане на глави. После е зарята. Ритуалът трябва да се повтаря всяка година на определена дата, защото преходът, както казахме, е непреходен. Той е сезонен като Великден, Коледа и Нова година.

Струва ми се, че цинизмът в тази гротеска е хармонизиран с политическите, законодателни и административни миазми, които българското общество произвежда чрез своя елит. В нея прозира едно голямо и хронично социално нещастие. "Нищо не е по-смешно от нещастието", казва един от героите на Самюъл Бекет ("Края на играта"). По повод на дълбоко безнадеждния и враждебен свят на човека ирландският драматург, чиято 100-годишнина светът отбеляза наскоро, в своята последна книга казва още нещо подходящо за завършек на един текст за комичната непреходност на българския преход. "Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре."

-----------------------



*През февруари т. г. по повод на скандала с датските карикатуристи и пророка Мохамед написах статия със заглавие "Войната на смеховете". ("Сега" 8 февруари). Връщам се към темата, но с вътрешнополитически ракурс.