Преди дни братята Красимир и Николай Маринови и още няколко души бяха арестувани заради подготвян атентат срещу трима души и за участие в престъпна групировка. Обвиненията се основават на показания на арестуван наемен убиец, който към този момент е анонимен. Всичко това се случва след десетина години безплодни опити на МВР да вкара зад решетките поне един едър мафиот и логично приковава вниманието към темата за свидетелите по наказателните дела. Една доста болна тема, като се има предвид, че нищо не е в състояние да накара един човек да се яви в съда като свидетел, освен ако не е наемен убиец, арестуван и "убеден" да говори. А от това правораздаването страда изключително много.

В България врачките избягват да гледат на ръка на свидетели по тежки криминални дела, защото линията на живота на обекта е с доста съмнителна дължина, а линията на съдбата е направо изненада до изненада. Затова хората ходят по врачки, но не и в съда. Не беше изненада новината, че повече от 40 свидетели на убийството на Емил Кюлев отказаха да свидетелстват. Всякакви обещания от полицията и съда звучат като празни думи. Призивите "свидетелите да се обадят на дежурните телефони на МВР или най-близкото управление на полицията. Анонимността им е гарантирана", се приемат като клише. Едва ли някой от тези, които са видели убиеца на Кюлев, Жоро Илиев, Луканов, Илия Павлов, ще им се отзове. Не, няма. Защо? Ами защото няма доверие на държавата. Не вярва, че съдебният процес ще е кратък и ефективен. Не вярва, че в полицията всички водят битки с престъпността и ще запазят неговата анонимност докрай. А по-вероятно е да мисли, че точно човек от силите на реда или съдебната система ще го посочи на мафията. Медиите периодично се пълнят с информации за застреляни ключови свидетели по някое дело.

Но по-страшното е друго - човек не вижда смисъл, и морално, и човешки е убеден, че няма причина да прави изкуствено дишане на справедливостта в система, в която истината е сираче.



Надеждност под съмнение



Някои от тежките престъпления, които се случиха в държавата през последното десетилетие на миналия век, взеха да поприключват едва сега. Причината? Здравето на българския народ не е в цветущо състояние. Това личи най-много в съда. Там редовно се отлагат дела, защото зъбните редици на тоя бандит не са у ред, адвокатът на друг има камъни в бъбреците и точно преди решаващите заседания песъчинките тръгват да излизат и се получават едни тежки кризи. Убийци получават психични разстройства, защото не могат да стоят в затворени пространства и прочее. През това време минават години. А ти, братко си свидетел, жална ти майка. Първо, през това време ще ти минат всички лоши мисли през главата, второ - около теб ще се появят едни нови приятели, които постоянно ще бъдат загрижени за твоето здраве, за това дали си добре с парите. Ако кажеш, че пари не ти трябват, пак ще питат за твоето здраве и това на роднините ти. Някак си по естествен начин, след толкова приятелски разговори и толкова изминали години на съдопроизводство, когато ти дойде времето да свидетелстваш, ще започнеш да се объркваш и да си противоречиш. Надеждността ти ще бъде поставена под съмнение и ще съжаляваш, че изобщо си се захванал.

Свидетелските показания обаче си остават основното оръжие на прокуратурата и тя е осакатена в съдебната зала поради невъзможността да гарантира дълъг живот на тези хора. Едва през последните година-две държавата започна да мисли по въпроса за защита на свидетелите и пострадалите от престъпленията. В контекста на присъединяването ни към ЕС закъснелите грижи само показват, че и тази реформа е направена след два-три удара с канче по главата. Преди това, пък и сега, критиките в тази насока се лееха както от страна ЕС, така и от страна на САЩ.

След като заработи смислено законодателството, би следвало държавата да има възможност и средства да опазва свидетелите и техните роднини. Така, както е в целия нормален свят. Даже в Румъния е така, и то от години.



Доверието



Първата битка, която трябва да започне държавата, е за връщането на доверието на своите граждани. Битката няма да започне от големите дела. Проблемът не е толкова в тях, макар че там опазването на свидетелите е най-трудното нещо. Реално погледнато, не толкова показните убийства, колкото дребната престъпност измъчва хората и почти гарантираната безнаказаност на извършителите обрича инициативността на свидетелите. Когато говорим за дребната престъпност, можем да започнем от домашното насилие, да минем през дребните кражби и престъпленията по пътищата, трафика на жени, склоняването към проституция. Битката на държавата за връщането на доверието на своите граждани трябва да започне оттук. Човек трябва да е спокоен, че когато издаде дребните бандити от своя блок, няма да му подпалят колата. А ако му я подпалят, бандитите ще съжаляват горчиво. Човек трябва да е сигурен, че когато извика полиция заради пияницата, който пребива жена си, държавата ще застане зад жертвата, зад свидетеля и срещу насилника.

Човек започва битка, когато поне отчасти е сигурен, че има смисъл. Поради каква причина някой от нас ще се натиска да свидетелства, когато знае, че само ще си загуби времето и нервите, без справедливостта да възтържествува.

От друга страна, самото общество може да направи тази промяна, колкото и утопично да изглежда това. Може би още не сме изправени напълно до стената. Оптимистичното в случая е, че българинът търпи до един момент, а след това започва да се организира. Примери от София в тази посока - след като бандитите от общината започнаха да унищожават зелените площи в столицата, започнаха да се раждат, макар и слаби засега, движения, които се опитват да спасят остатъците.

Свидетели ще започнат да се появяват и когато държавата започне да разчиства кочината си от корумпирани ченгета и магистрати. Когато съдебната система заработи бързо и ефективно. Тогава обществото лесно ще приеме подадената ръка. Ако приемаш държавата за свой дом (какъвто по презумпция би трябвало да е), ако усещаш, че тя те защитава, едва ли ще е нужно някой да те агитира да ставаш свидетел. И тогава милиони микроби ще умрат.