|
И за съжаление, съдейки по резултатите от последния вот в София, май те излязоха прави. Оказа се, че дори в столицата хората предпочитат не мажоритарното мислене, а кухи лозунги и мъгляви послания.
Мажоритарност не означава просто харизматична личност,
която да се противопостави на гадните, зли и ретроградни партии, които докараха народа до просешка тояга, разпродадоха България, напълниха си гушите и т.н. По-важното е тази личност да поеме конкретни ангажименти, да се ангажира със срокове за тяхното изпълнение и след това да се отчете под някаква форма какво е успяла и какво не е успяла да свърши.
Сред основните кандидати тези, които заложиха на подобна тактика, бяха само двама - Милен Велчев и Минко Герджиков. Велчев фокусира кампанията си върху това да асфалтира 450 км улици и да изчисти София за 6 месеца. Герджиков пък залагаше на това, че вече е доказал, че може да работи в напрегната ситуация и да взема решения. Да, може би не идеалните решения. Но, така или иначе, по време на кризата с боклуците Герджиков демонстрира, че не бяга от отговорност - ценно лично качество, което липсва у повечето български политици.
Оказа се обаче, че дори в столицата, където се предполага, че хората са по-информирани и по-способни на разумен избор,
подобна линия на поведение не носи успех
Проблемът, разбира се, не е в това, че Велчев и Герджиков загубиха изборите - глас народен, глас Божи. Но катастрофално ниският им резултат, предвид кампаниите, които водеха, е симптом, че очевидно на мажоритарния елемент у нас наистина не му е дошло времето. За двамата общо гласуваха 64 893 души от 1 085 072 имащи право на глас.
Софиянци, които отидоха до урните, очевидно предпочитат "генерална промяна", "спиране на корупцията", "открито и честно управление, което да срине стария лош модел". Това бяха основните послания на Бойко Борисов, Татяна Дончева и Светослав Гаврийски. Те обаче звучат по-скоро като кухи партийни заклинания, а не като конкретни ангажименти, каквито се предполагат за едно мажоритарно мислене. За Дончева и Гаврийски това е обяснимо - те разчитаха най-вече на твърдите ядра на партиите зад тях. Заблуда е обаче да се мисли, че Бойко Борисов е мажоритарен кандидат само защото бе издигнат като независим. Като изключим личното му обаяние, в него няма почти нищо мажоритарно. Борисов играеше ролята на антитеза на всички партии, което всъщност си е партийна кауза. Основният аргумент на генерала срещу останалите бе, че те нямат право да говорят, след като техните партии досега са управлявали. А това много напомня на поведението на БСП и СДС навремето, когато се редуваха във властта. Тогава винаги едната обясняваше собствените си неудачи главно с това, че преди това е управлявала другата.
Вярно е, че
Борисов, както всъщност и Гаврийски,
поеха някои конкретни ангажименти. Генералът се ангажира например да направи шосе под Орлов мост и да отпуши движението по околовръстното, да оправи една дупка край НДК. Конкретиката обаче се загуби в мъглявата му кауза за независимост и надпартийност. Пък и специално първите две обещания навяват спомен за едни други, с които патронът на Борисов Симеон II спечели изборите през бурното лято на 2001 г.
Единственият признак за това, че на мажоритарния елемент все пак му е дошло времето, май се оказва ниската избирателна активност. Сред причините за нея вероятно е и това, че на практика истински мажоритарен кандидат, който да спечели доверието на мислещите и разумните хора, просто нямаше. А зад тези, които разчитаха на мажоритарен стил, все пак стояха партии, доста компрометирани при това.
Ако политиците ни наистина са загрижени за апатията на хората, те може би трябва да се постараят да вадят читави кандидати, които да реализират разумни кампании. И да се постараят да поизлъскат изхабения имидж на своите партии, за да не пречат на кандидатите. С голяма доза сигурност може да се предполага, че именно въвеждането на мажоритарен елемент в изборите ще принуди политиците да работят в тази насока. Иначе всички похарчени пари за телевизионни реклами, призоваващи да се гласува, са празно бъркане във и без това тънкия джоб на данъкоплатеца.
