Напоследък мрачен и лют човек ходи по столичните улици, готов да се скара, не, да се сбие с всеки, който го заприказва. Това е един от онези разпространени представители на близкото минало, които по правило изглеждат прилично и благонадеждно, но всъщност могат да строшат врата на всеки, който по някакъв начин им бутне кафето. Самото му това блуждаене като че ли внася напрежение в града - подобна активност не е характерна за неговата порода, тя се отличава с икономичност на движения и енергия, не се хаби в занимания, които не са свързани с полза за здравето и продължителността на живота. Но сега очевидно е в някакво извънредно състояние, излъчва възмущение и бяс, изглежда решен на всичко.

Случило се е немислимото:



приканили са го да работи



Не, не да постъпи на работа, работа и работно място той си има - постоянна, престижна, отлично платена. Подканили са го да започне и да... работи там. Защото досега той години само е пребивавал и консумирал. А сега го натискат и да се труди, нещо да дава, да допринася, представете си...

Това нашият разгневен гражданин не може да понесе и да преглътне, с това не може да се примири и затова обикаля и търси стари познати, роднини, съпартийци - дано го отърват от тази заплаха. Най-често намира хора, върху които щетите, нанасяни от него, не се разпростират. Пречи ли им нещо да го подкрепят?

Каквото и да се случи в нашия живот, очите ни се отварят винаги със закъснение. Може да изригваме от новината за банковите сметки на някой престъпник от парното или за някоя нагла реституция, но много късно или почти никога не забелязваме онзи до нас, който живее на гърба ни, ограбва труда и способностите ни, източва здравето и свободното ни време, превръща ни в ратаи - за него безплатни. Някога, когато вярвахме, че при капитализма безделниците и бездарниците гладни ходят, ние в същото време примирено им изкарвахме хляба и питието, курорта и каквито други екстри имаше тогава. Профорганизацията се грижеше за това, пък и те бяха най-силното лоби на властта и на строя въобще - именно за да получават "според потребностите си", а да дават колкото решат или нищо. И точно затова го подкрепяха онзи строй, а според мен - и крепяха. Протекцията на режима бе желязна и те се наплодиха неимоверно. Не беше ясно как ще я карат в наши дни. Днес е ясно. Карат я добре, даже отлично я карат. И са вид, достоен за изследване...



Те не са капиталисти, а са експлоататори.



Не са необразовани, а боравят с първосигнални номера и хитрости. Скромни са и обтекаеми, но възгледите им са нагли и безжалостни за околните. Изглеждат сънливи и просто загладени, но рефлексите им за оцеляване и ненакърнимост на интересите им са като на тропически хищник.

Тяхната безполезност е тяхното оръжие: никога не правят грешки. Ловко прилагат един от безумните афоризми на другаря Сталин, учителя на техните бащи: не греши, който нищо не върши. Всички, от чийто труд те живеят, правят грешки. И нашите нехранимайковци грижливо си ги събират, описват, подреждат. Искате ли да узнаете и най-дребните гафове на някоя служба, фирма или редакция - обърнете се към тях. Те си ги събират, систематизират. Общо взето, въоръжават се с грешките на другите. Намират време да го правят между четенето на вестници, решаване на кръстословици и словоблудие по служебните телефони. Това оръжие ги прави недосегаеми.

Както и обидите, които повечето от тях предвидливо складират за подобен случай. Обиден - това е върховно алиби! Тогава може да се кръшка демонстративно, без никакво притеснение. Обиденият безделник получава извънредни права и всички избягват да го питат какво прави в работно време. Един такъв хитрец например от месеци ломоти, че началството обидило сестра му. Дори не е сигурно, че има сестра, но така активно си почива оттогава, че изпокъса жилите на колегите си. Онова, което Зинедин Зидан извърши на игрището под подобен предлог - удар с глава в сърцето, той го направи с тях на работното място. И това само за да не изработи и пет лева със собствен труд!

Така тези сладкодумни гости на държавната трапеза, симпатично обрисувани от класиците, днес са вече едно агресивно съсловие, директно опасни за онези, които им изкарват хляба!

Като образ, наследен от миналото, подобен тарикат не възмущава никого. Не е толкова интересен и за литератори, социолози и народоведи - съществува и толкоз. Друг е въпросът, че той не иска вече да съществува като някакво наследство. Той вече си иска място (разбирай щат), легитимност и бъдеще.



По-любопитно е другото:



защо като научи някой ден, че без да подозира, е осиновил, че храни, пои и търпи такъв някакъв съвременник, добросъвестният гражданин само замижава и каквото го казва, го казва през зъби. Ограничава се с едната погнуса. И този гражданин, който заради топлофикацията, заради рилските гори и за магистрала "Тракия" може все пак да се разбуди и разядоса, за онзи, дето е самият него приватизирал и възседнал, предпочита да не мисли. Защото какво хубаво и ведро ще измисли, щом и Дарвин бил казал: най-дълго живеят най-безполезните видове...