Един български абсурд - когато се говори за правата на човека, почти никой няма предвид авторските права. Като че ли съществува някакво съмнение, че авторът също е човек.

А той е човек, много важен човек. Той е действителната ВИП-персона в нашия обществен живот, въпреки че обикновено не предявява претенции за това. От неговия творчески тонус, от неговия хъс за откривателство и даже от неговите условия за работа зависят много неща в обществото. Успешното авторство в полето на науката и изкуството е най-добрият знак, че нацията е в добро духовно здраве.

Затова сигурната защита на авторските права е част от имунната система на националната ни култура. Тя може да бъде и доказателство, че наистина се приобщаваме към Европа.

Уви, рядко говорим на тази тема. По-точно - това е област, в която обикновено



знаещите не говорят, а говорещите - не знаят



Сигурно и пишещият тези редове не знае достатъчно по въпроса. Но някои лични впечатления, свързани с авторските права, ме карат да вляза в този труден разговор.

Ще започна с един пример. Преди няколко години, по време на някакво литературно събитие, един (не съвсем известен у нас) турски белетрист кацна на българска земя... със своя личен самолет. От кратките интервюта, които той даде, стана ясно, че завидното му материално положение се дължи на многохилядния тираж на няколко негови книги в родината му. А така също - и на стриктно спазваните авторски права в балканската ни съседка... Излишно е да казвам, че повечето наши най-видни писатели (някои от тях - с по десетина издания на книгите си) не биха могли да купят даже колесникa на самолета....

А известен наш композитор сподели на пресконференция, че много световни попзвезди (като Роби Уйлямс например) са станали супермилионери преди всичко от допълнителен процент върху концертните билети и от авторски права за излъчвания по радиото, телевизията, дискотеките и увеселителните заведения. Различни суми от хиляди места, стриктно начислявани и изплащани навреме.



Възможно ли е такова спазване на авторските права у нас?



Сега действащият български "Закон за авторско право и сродните му права", влязъл в сила през 1993 г., е считан за един от най-модерните в Европа. Но за жалост той само частично се спазва от ползвателите - въпреки професионалните усилия на служителите в "Авторско право", въпреки дейността на такива дружества за колективно управление на авторските права като "Музикаутор" и "Филмаутор" и спорадичната реакция на някои творчески съюзи... Защото тук грижата на държавата е почти символична - не съществуват необходимите структури, няма го и общият (и постоянен) контрол за повсеместно изпълнение на закона.

Не става дума само за пари (макар че и те са повече от важни). Има тотална липса на разбиране в нашето общество, че авторският труд трябва да бъде уважаван и хоноруван. Всъщност думата "хонорар" произтича от думата "уважение". А от десетките радиостанции и телевизии в страната само 7-8 си изпълняват (и то донякъде) задължението да дават на "Музикаутор" определени суми за използвани музика или литературен текст. От хиляди концертни сцени, дискотеки и увеселителни заведения само няколко си позволяват лукса да плащат авторски права. Във "Филмаутор" положението едва ли е по-добро... А в споменатите дружества членуват повече от 3 хиляди български творци!

Отделен, много тревожен, проблем е фактът, че по-голяма част от медийното ни пространство се заема от чуждестранна, главно англосаксонска, продукция. Към 65-70% от трудно събираните средства за авторски права у нас се изпращат на чуждестранни автори.



В България все още няма "квотен" принцип,



определящ задължително ниво на използване на наш език и наши автори в медиите. А такава законна "квота" в много цивилизовани държави съществува. Тук не става въпрос само за дребните хонорари, които получават (и то невинаги) нашите автори, а за националния характер на културата ни.

Нехайно и без никаква тревога поглеждат към този проблем и нашите парламентаристи. Неотдавна те препотвърдиха убийствения 20-процентов данък върху българската книга. Въпреки че в немалко европейски страни - от Великобритания до Исландия - подобен данък е равен на нула. После натовариха с допълнителна данъчна тежест (пак под формата на ДДС) и дружествата за защита на авторските права у нас. А в същото време освободиха от данък хазартните игри и парите, влизащи в партийните каси. Има ли какво още да говорим по въпроса?

Изричал съм този призив, но пак ще го повторя: нека защитим българската култура сега. Защото, когато решим да я защитим след време, ще се окаже, че няма какво да защитаваме!