"Само неуспелите народи се доближават до някакъв "хуманен" идеал, другите, постигналите целта си, носят стигматите на славата си, на позлатеното си зверство."

Емил Чоран



Като страна с незначителен геополитически ресурс и пълна с неприятности история сме развили поведение, присъщо на дребните гризачи: крий се в дупката и непрекъснато се ослушвай за бухали и лисици. Във външнополитически план то ни характеризира с относително предсказуеми реакции, свързани с прикачване към лагера на привидно по-силния покровител, който да обезпечи повече географски или икономически комфорт, и после - мируване. (А този покровител - уви, впоследствие често е губел - състезанието с прогреса, войните - Първа, Втора, Студена и т.н.)

Тези приоритети на националната външна политика с присъщата си сърдечна простота бившият пръв държавен и партиен ръководител на страната Тодор Живков изрази така: "Снишавайте се". Това той стори, стъписан от цунамито на съветската перестройка, което вероятно беше помислил за бухал.

Тази роля не е престижна, но изглежда логична. Само че се надявам да остане в миналото, при това не само от подбуди на честта, а от чисто утилитарни такива.

Ще ми се членството на България в Североатлантическия пакт и особено предстоящото членство в Европейския съюз да стане основа за трансформации в поведението ни. Моето скромно убеждение е, че това членство не просто ни предлага такива възможности, но в някакъв съдбовен аспект го изисква от нас.



Как ще стане, не знам



Но интуицията ми говори, че трябва да реализираме модел за по-силно присъствие във вземането на общите решения, хем със сериозна цел - сегашният ни избор в един по-далечен аспект да не се окаже отново губещ.

Далеч съм от смешната мисъл, че България някога ще спасява цивилизацията като излетял от някой комикс плащоносец. Не се и заблуждавам, че центровете на световната власт ще проявят отведнъж и по своя добра воля желанието да се вслушват в съветите на маломощните си партньори. Партньори като нас са гледани по презумпция като непълнолетни, удобни да свършат някоя проста работа - да изхвърлят боклука, да обезпечат лагер в далечна и размирна страна, да полеят цветята, да измият коридора или да осигурят въздушен коридор за внезапна "мироналагаща" мисия. Това, което са свикнали да очакват от подобни питомци, не са съвети, а чести мрънканици за стотинки, сладолед и други субсидии.

И засега продължава така.

Но историята учи, че малките страни имат малки конфликти, а големите страни - големи такива. Малките страни най-често имат и малки амбиции - да се изхранят, да оцелеят, да си осигурят спокойствие. А големите имат по-големи амбиции - като например да станат още по-големи.

Малките страни притежават безценни за бъдещето качества - липса на имперски навици, отсъствие на смело крачещи по целия глобус политически доктрини, дефицит на главозамайващи военни победи, с които да помпат от невръстни лета главите на обременените с рождение във велика страна дечица.

Времето, в което големите световни сили налагат нов международен кодекс - тоест отпадат принципите за невмешателство в суверенна страна, а се следват принципите на "хуманна целесъобразност" и "защита на общите цивилизационни интереси", вероятно се нуждае от още корекции.

Една от тях би трябвало да стане нарастващата роля на малките, на тези от политически миманс, чиято "зона на сигурност" се изчерпва със собствения дом, а не се простира



на хиляди километри от прага му



Като евентуален опитен полигон на изработване и изпробване на подобна нова роля би послужил чудесно Европейският съюз. Неговата конституция предполага достатъчен ресурс за нестатистическо присъствие в света на големите решения.

Говоря това, защото в главата си все се връщам към ситуации, в които не се гордея с мимикриращите и сателитни пируети на страната си. Например - в очевидно несполучливото решение на косовския въпрос. Както си спомняте, този въпрос бе решен с бомбардировки на НАТО в Югославия (всъщност не е решен и до днес), в резултат на което бе отцепена областта Косово, за да се спре сръбската инвазия срещу т. нар. "Армия за освобождение"...

И трябваше да се създаде мирна многоетническа област. Нищо такова не стана - мирът там се крепи от кейфоровци, а многоетническите видения на патетичния тогава Солана днес ни изглеждат глупав мираж. Още по-голяма, трагична грешка беше втората война срещу Ирак. Тя трябваше да ликвидира оръжията за масово поразяване на Саддам и да внедри там ценностите на демокрацията.

Резултатът е повече от печален - оръжия нямаше, а Ирак се превърна в къща на призраци с тартор - този на гражданската война. Освен това стана и световен инкубатор на различни терористични опитности. Можеше ли външната ни политика да последва резултатите от социологическите допитвания по тези въпроси и да реагира съответно?

Може ли изобщо външната ни политика да чува народната мъдрост, трупана през столетия, развивали повече комуникативни умения, отколкото шовинистични мечти? Мъдрост, която каза "не" на световна сила, пожелала да изтреби евреите на територията ни, и не сбърка? Щяхме ли да рискуваме членството си в НАТО и ЕС, ако бяхме направили така?

Може би. Но външната политика според мен е и изкуство да кажеш истината на съюзниците си, без да те отхвърлят. А ако те отхвърлят днес, да си спомнят утре за теб с благодарност.

Другият вариант - да не казваш истината, когато я знаеш, води до спестяване на няколко погледа накриво в общия поход накриво.