Две важни битки поведе във висшето образование просветният министър Даниел Вълчев. След години бездействие просветното министерство намери сили да изпрати в Главната прокуратура списъка с незаконни вузове у нас. Онзи ден ведомството демонстрира решителност да се бори срещу друг, по-опасен враг в собствените му редици. Вълчев успя да направи това, което предшественикът му Дамянов дори не опита - да извади наяве бригадите от летящи преподаватели и в държавните, и в частните университети.

Появата на Национален регистър на академичния състав само по себе си е събитие. Факт парадоксален и показателен. Вълчев в прав текст обяви наличието на съпротива срещу задължителното по закон (от 2004 г.) подаване на списъците с преподаватели и открито заплаши, че държавата няма да отпусне план-прием на университети, отказали да изпълнят изискването. Така най-голямата (и явно срамна) тайна в българското висше образование - разполага ли в действителност то с кадри, за да обучава студенти - е на път да бъде осветена.

Фрапиращите подробности - за



навъртени 4000 лекторски часа за година



при средна натовареност от 360 часа, за обслужвани 7 вуза накуп - са само върхът на айсберга. Просветното министерство тепърва трябва да отстоява волята си, а битката, която му предстои, е далече по-сериозна.

Липсата на реален контрол върху сключваните договори от университетите е най-големият виновник за набъбването на факултетите у нас и сриването на качеството. Именно летящи преподаватели правят възможно роенето на нетипични за даден ВУЗ специалности, разкриването на нови и нови филиали, пилеенето на държавна субсидия към много и съмнителни от гледна точка на качеството структури. Тръгвайки на война с тях, държавата на практика признава собствената си вина за дългогодишното им толериране.

По традиция то е благословено на законодателно ниво. От 1999 г. насам изискванията към наличието на преподаватели в основните звена на университетите - 40 души на основен трудов договор за факултет, 10 души на основен договор за филиал, 14 за департамент, не са се променяли. Няма данни броят на преподавателите у нас революционно да расте за разлика от темпа на разрастване на образователната система. Тук законодателят си е намерил вратичка - уклончивото тълкуване на явлението "основен трудов договор".

Едва от тази година Кодексът на труда включва изрична дефиниция на явлението основен трудов договор - "всяко трудово правоотношение, съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд". Влаганият в това понятие смисъл обаче е бил ясен и преди това. До 2001 г. например се е искало изрично съгласие на работодателя служителят му да работи на втори, допълнителен договор. Тоест и тогава първият договор е бил основен.

Друг подход е приложил през 2004 г. законодателят в закона за висшето образование. В него за основен се приема всеки безсрочен договор, сключен от даден университет. Никъде в Кодекса на труда няма забрана за сключване на повече от един безсрочен договор (стига да не работиш над 48 часа на седмица и да има кой да те провери). Така наемането на един и същи преподавател на основен трудов договор в много звена и получаването на заветната положителна оценка от Националната агенция за оценяване и акредитация става факт.

Проблемът има и друга страна -



липсата на контрол в самите университети,



наличието на лобита и пазенето на статуквото. И в големи и престижни вузове интересът към това, кой колко работи, взима ли реално часовете си, не е особено голям.

Просветният министър Даниел Вълчев се зарече нормативните абсурди да бъдат отстранени с промени в закона за висшето образование, а звената, в които работят едни и същи преподаватели, да бъдат проверени. С вече гласуваните промени в Кодекса на труда въвеждането на законов ред не би трябвало да е толкова трудно. За разлика от истинската битка - закриването на псевдоакадемичните структури.