Наскоро един кандидат за държавен глава нарече България "тази обрулена страна", повтаряйки лаф на хирурга Чирков.

Замислих се. Антиномиите в родината напоследък често ме замислят. После се разходих до пазарчето за диня. Пазарчето ни е от няколко сергии, обкръжени с куп заведения - една голяма кръчма всъщност. Всички маси на препълнените бирарии бяха окацани с въздоволни граждани, които мезеха и попийваха, като сегиз-тогиз поглеждаха огромния телевизор на открито, в който наши спортисти успешно бореха чужд тим.

Гражданите изглеждаха рахатлии. И май си им беше добре в обруленото - като оцелели присади на круша-дивачка са, разсъждавах аз.

От друга страна, имам много познати, които искрено мразят "тая тъпа страна", и копнеят да я напуснат. Някои го правят, други - не. Вторите с години живеят в почти постоянно състояние на изнервена неприязън към средата си.



Кой е прав, а?



Давам си сметка, разбира се, че понякога тихата хармония и унисонът с битието са на една заплатка разстояние от космическата неудовлетвореност и иманентния ропот. Има го и това. Много, много често то е в основата.

Но в случая все пак говорим за някаква обща устойчива визия върху света около нас. Говорим за масов стереотип, за философия на отношението "аз-среда", тоест за отношението: моя дребна милост, противопоставен на големия истукан родина, която не е и татковина отдавна, а така - стиснат и груб отчим...

И като говорим за това, трябва да признаем - доминира вторият възглед. На сърдитите. Не съм сигурен, че са мнозинство, но възгледът им преобладава.

Ще кажете: какво ти пука?

Ами пука ми; ще поясня по-долу защо. Въпреки че да си неудовлетворен е здрава човешка норма. И въпреки че то е по-симпатично от блаженото бюргерско доволство в блатото на собствената ограниченост. И въпреки че критичният човек е двигател на социалните реформи и обществения прогрес.

Но в презумпцията, че страната ни е джанка, обрулвана от хайдуци, като процесът с въздишка се наблюдава от нас, свестните, се таи отровен застой.

И понякога ми се струва, че живея между съвременни мутанти на оня прочутия г-н Белокровский от разказа на Алеко "Пази, боже, сляпо да прогледа". Които са цапнали оттук-оттам малко образование, попрочели са малко лайф-стайл журнали и са прозрели като малкия "Ристу": баща ми е прост и изостанал селяк. Как можа толкова



изискано и чувствително същество като мен



да се роди тъкмо тук?

Между другото в разказа има важни детайли, които се позабравят. Преди да изгрее щастливата звезда на сополанкото "Ристу", прибран за възпитание от чуждия консул, спомняте ли си откъде го вземат? От бунището. Самият Алеко пише: "Консулът го забележи и зачудено впери очи в него - за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хубавички ги има много, но не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло."

А малкият одърпан Ристу него ден е чист случайно - просто е играл с прасето и се е окалял като него, та майка му го е къпала с все дрехите в коритото. Без да забрави преди това да му стовари "десетина оки бой на гърба". После, като го видяла чистичко, се сетила, че може да е на далавера, и го пратила при случайно отбилия се в селото консул със заръката: "Хайде, мама, иди сега при оня чичо... и му кажи: "Дай пет пари".

Преди да ни умили със сцената между грубия издигнал се син и разплакания татко, Алеко е имал и сетиво за огромната слепота околовръст. Тоест за нищетата, просяшкия манталитет, примитивността и невежеството в собствената родина.

Защото е Алеко, а не лимонаден имиджмейкър, който не вижда "обрулеността", където я има. Вижда-вижда.

Но защо не я е използвал за свои цели? Защо не я е направил политическо знаме, зад което да брулне и той някой партизански фрукт или обществен дивидент?



Защото е Алеко, а не обиден съзерцател на собствения хленч,



или свенлив мародер на обруленото лично или от други...

Предпочел да вика: "Какво, Швейцария ли?" пред родните хубости, вместо да се превърне в лоша емблема на преждевременния цивилизационен скок досущ парвенюто Белокровский...



Може и в това да има символика - един Щастливец между толкова нещастни, как да не го гръмнеш...

Но да се върнем към вредността на този припев - моята измъчена и поругана чистота в тъпата обрулена страна България...

Смятам, че е вреден, защото плоди депресирани и фрустрирани съзнания, които смятат, че не са отговорни за нищо - дори за мръсните си обуща.

Смятам, че е вреден, защото създава изкуствена опозиция - те, брулачите, и ние, свестните. Хората отдавна са наясно, че рефренът е само жалба на тези, които копнеят да докопат пръта...

Смятам, че е вреден, защото не внушава: твоята страна България е функция на твоя труд и морал.

Смятам, че е вреден винаги, когато не води до обичане на нещо - себе си, планините, майка, татко, език, работа...

Вазов беше рекъл чрез Паисий в едноименното си стихотворение:

Та не вашто племе срам създава вам,

о, безумни люде, а вий сте му срам!

Имал е предвид тогавашните мрънкачи. Не бих се изразил толкова силно, не. Ще ми се припомня по-кротки мъдреци от по-скоро: "If You judge people, you have no time to love them." Mother Theresa... *

-------------

* "Ако съдиш хората, нямаш време да ги обичаш." Майка Тереза.