Бавно, но сигурно САЩ затягат примката около врата на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад и е време за отстъпки. В същото време обаче могъщата държава не смее много да стиска, защото се страхува да не прекали. Днес, 31 август, изтича ултиматумът, който Съветът за сигурност на ООН, под натиска на Вашингтон, даде на Техеран, за да се откаже от обогатяването на уран, пък било то и за мирни цели. Според резолюция 1696 Международната агенция за атомна енергия трябва да докладва дали Техеран изпълнява поставените изисквания и ако има нарушения, ще бъдат наложени икономически и политически санкции.

Разбира се, Иран не е слаб противник и едва ли някой може да очаква, че президентът Махмуд Ахмадинеджад ще каже: "Ех, много ми се искаше да обогатявам уран, но щом има резолюция..." Точно обратното - по-вероятно е ядреният пророк (както вече го наричат) да показва мускули още дълго време. На администрацията на президента Джордж Буш ще й трябва доста време, за да постигне своите цели по мирен начин.

В похода си срещу Техеран



САЩ нямат кой знае колко съюзници



В света съществуват доста сериозни аргументи като противовес, особено от страна на Русия, Китай и някои държави от ЕС. Положението се усложнява и от факта, че към момента САЩ не са в състояние да започват военни операции в страната. Развръзката е далече, но е очевидно, че възелът трябва да започне да се разплита още днес. Защото това, което се случва, никак не е безобидно и е очевидно, че на президента Махмуд Ахмадинеджад трябва да му се натрие носа с мирни цели.

Фактически погледнато, Иран е в абсолютното си право да обогатява уран за нуждите на атомната си програма. Първо, той е подписал всички документи, свързани и с безопасността, и с неразпространението на ядреното оръжие. Второ, при сегашните ресурси от чисто технологично отношение, за да се обогати толкова уран, колкото е необходим за изграждането на атомна бомба, са нужни доста години. Трето,



Иран има право да поставя въпроса за двойните стандарти



Откъде-накъде например Израел може да притежава ядрено оръжие, нарушавайки купища международни документи, а Техеран да няма това право. Защо Северна Корея да може безнаказано нещо да забърква и обогатява зад фереджето на собствената си самоизолация, а Техеран, който дори допуска международни проверки, да няма право да развива ядрена енергетика за нуждите на икономиката си? Защо Южна Корея не бе санкционирана от Съвета за сигурност, когато преди две години бе хваната да обогатява уран до ниво за атомно оръжие (макар и в експериментални количества), а Иран, за който няма доказателства за подобни намерения, трябва да бъде санкциониран от същия този орган на ООН? Или как така Индия и Пакистан официално признават за произведени ядрени глави, пък никой дори не и помисля да обсъжда темата на каквото и да е ниво?



Добри въпроси с трудни отговори



Очевидно е, че от чисто икономическа гледна точка е логично и нормално един от най-големите износители на петрол и природен газ в света да се стреми към развитие на ядрената енергетика. Първо, собственото производство на евтино електричество ще позволи на Иран да пренасочи петродоларите си за развитие на технологиите и в социалните сфери. Пълната енергийна независимост на страната ще я утвърди като регионална суперсила, която ще играе сериозна роля и на международната политическа сцена. Затварянето на цикъла по преработката и обогатяването на урана ще сложи последен щрих от тази независимост.

Все пак, въпреки цялата логика на иранската позиция, светът трябва да спре Махмуд Ахмадинеджад. Дори поради най-елементарната причина: на него не може да му се вярва. Цялата му реторика, цялото му поведение не говорят за човек, чиято политика ще доведе до световен мир. Точно обратното - постоянният стремеж за дестабилизация на Ирак, подкрепата на много екстремистки групи в Близкия изток, доказаното финансиране на терористични организации показват, че сегашното правителство на Иран е доста агресивно. Президентът на страната с всеки изминал ден се опиянява все повече от своето вече световно значение. В началото, когато той беше избран на този пост, на него се гледаше с известна доза надменност. Значимостта му за радикалните ислямисти в света го накара да повярва, че



може да стане обединител на всички мюсюлмани



Разбира се, това са утопии. Много по-вероятно е Техеран да се прегърне с Вашингтон, отколкото сунити - с шиити. Дори в самата държава има прекалено много насложени с годините проблеми между различните етноси. Въпреки това иранският президент вече е приеман за пророк. Антиамериканската му риторика, звучните шамари, които с политиката си Ахмадинеджад раздаде на западната цивилизация, му изградиха имиджа на един страдалец. Една победа над САЩ в спор като този за ядрената политика ще го превърне в идол за радикалните мюсюлмани. Ето това обаче не бива да се допуска, защото светът, най-малкото, ще стане едно още по-несигурно място.

Да, Иран има право да обогатява уран, но това право имат още много държави, които притежават ядрени централи. Ако Иран започне този процес, има поне още дузина държави, които ще плюят на джентълменското споразумение и ще започнат да обогатяват уран не само за мирни цели, но и за атомни бомби. Те ще бъдат водени от абсолютно същата логика като на Махмуд Ахмадинеджад. Ще започне такова надпреварване, че рано или късно белята ще стане от само себе си. Освен това САЩ са прави да се притесняват, че



терористични групи лесно могат да се сдобият с обогатен уран



и да произведат мръсни бомби.

Точно затова резолюцията на Съвета за сигурност е важна стъпка във възстановяването на крехкия баланс на глобалната ядрена сигурност. Не по-малко важен обаче е въпросът какво ще последва след тази важна дата 31 август. Очевидно е, че Ахмадинеджад няма да се огъне лесно, тъй като, ако свие знамето, няма да бъде чак такъв пророк. Колко далеч могат да стигнат САЩ, при това без съюзници?

Очевидно е, че въоръжена намеса в Иран е крайно неприемлива и опасна игра. Русия и Китай нямат интерес да влизат в конфликт с Техеран. Първо, защото Русия има огромни инвестиции в Иран и няма да ги рискува. Второ, отношенията между двете страни са на много добро ниво. В същото време китайската икономика се нуждае все повече от енергия и Иран е най-подходящият съюзник в това отношение. Същото се отнася и до Франция, която има проекти за милиарди в близкоизточната държава. А ЕС като цяло има нужда от иранския газ.

В тази сложна международна ситуация САЩ някак си трябва да излязат победители. Единственото логично решение при това положение е общият компромис, при който няма разочаровани. Как обаче ще стане това? Днешният ултиматум няма да ни даде отговор.