Историята отдавна е вдигнала ръце от нас, и напълно заслужено: ние не внимаваме в нейните уроци, пренебрегваме ги (понякога и демонстративно), не вникваме, не помним. Това не се отразява на собственото ни себеуважение - ние сме общество без угризения. Но и в затворените страници на нашата история - дори в откъснатите! - дишат образи и събития, които не изветряват в превратностите на българския живот.

На 2 септември 1916 г. започва първото освобождение на Добруджа. Утре, на същата дата, по някакво странно съвпадение националният отбор по футбол ще се сражава с румънския в Костанца. А тогава, преди деветдесет години, Трета армия преминава границата и настъпва срещу румънските и руските дивизии в заграбените през 1913 г. български земи. Тази подробност - че в добруджанската кампания нашата войска се сражава и срещу руснаци, после



обрича на премълчаване и забрава



подвига на хиляди войници и командири.

Генерал Пантелей Киселов, победителят при Тутракан, е точно един от онези, на които бяха отнети триумфът от бляскави победи и заслужената слава на даровити пълководци. След пропилените успехи по фронтовете на три войни повечето от тях доживяха дните си в една разорена, оскърбена и унизена страна, в която имената и делата на героите бяха премълчавани и подминавани по исканията на високомерни победители и истерични съседи и заради интереса на политикани и новобогаташи. (Ще припомним на читателя, че дори пощенските марки за войната биваха забранявани и изземвани от употреба.) Повечето бойни генерали, довчера боготворени от своите войници, срещаха предпазливото, гузно отношение на обществото и особено на върхушката, провалила и злоупотребила ратните им усилия и плодовете на българския военен гений. Политическата конюнктура на последвалите десетилетия опита да завърши започнатото: някои имена така си останаха пренебрегвани и омаловажавани, други - охулени и подиграни.

Генерал Киселов



командва изумителния щурм



на една модерна, току-що построена крепост, последна дума на фортификационната наука, отбранявана от силни, попълнени до последния човек, отпочинали, отлично въоръжени части. И я превзема тъй майсторски, устремно и дръзко, че разгроменият противник не може да намери пътя назад. То път и няма, защото отзад е Дунав...

А само "визитната картичка" би била достатъчна, за да засрами потомците. При отбраната на Видин през 1885 г. Пантелей Киселов командва рота. През своята бляскава кариера е начело на най-елитни части от българската войска: Пети дунавски полк, Осми приморски полк - с него воюва и побеждава в Балканската война, Четвърта преславска дивизия - с нея превзема Тутракан и освобождава Добруджа. Кавалер е на високи военни отличия. Има рана от снаряд.

Пред битката за Тутракан разпорежда на войниците в частите да се припомнят три неща. Първо: че тези земи са заграбени от румънците чрез вероломно нахлуване в гръб на воюващата България през 1913 г. Второ: че предстоящите сражения се падат в датите на Съединението на Отечеството. Трето: че в Добруджа е създадена българската държава и че войските ще се движат по стъпките на предците. В стремителния щурм на 5 и 6 септември емоционалният подем на войските се хвърля в очи, а на офицерите се налага да удържат ротите си от



порива да атакуват "на нож",



което не винаги е било целесъобразно. Съзнанието, че участват в нещо съдбовно и историческо, прави от войниците победители.

Самият Киселов разпростира това значение на щурма и върху себе си. "Утре се решава моята съдба" - пише той на жена си вечерта преди сражението. Това е едно от малкото откровения - сурово и лаконично - на този мъжествен воин. Затова пък в обръщението към бойците си след превземането на крепостта той не скъпи силните думи: "С вашето самопожертвование и огромната си любов към родната земя вие доказахте, че нито телените мрежи, нито грозните вълчи ями, нито топовете, нито картечниците са в състояние да спрат войниците, които са решили да победят или да умрат.... Победата е ваша и славата принадлежи на вас. Потомството ще си спомня с удивление и признателност за вашите дивни подвизи, които нямат равни на себе си в историята."

Известно е, че Киселов пренебрегва заповедта на германския главнокомандващ Фон Макензен да атакува на 4 септември. Иска да подготви победата както подобава на войн, набрал и осмислил опита на три войни. Решава, че му е нужно едно скъпоценно денонощие, в което щабовете



да "изпипат" подробностите на щурма,



а войниците да пресоват в душите си онзи гняв и възторг, които превземат градове. Това денонощие създава онзи душевен заряд и онова бойно съвършенство, които сриват фортовете на тутраканската крепост и изсипват защитниците й в Дунава.

Но защо ви разказвам това?

Защото днес генерала от пехотата Пантелей Киселов няма да откриете нито в пространната енциклопедия "България" (издание на БАН), нито в кратката енциклопедия, нито в дебелия том от 1999 и 2002 г.

Наистина, сред помениците от номенклатурни фамилии няма да срещнете и други прочути генерали от войните за национално обединение, но отсъствието на тутраканския победител е особено драстично. Забравата може да има всякакви обяснения, но време е да осъзнаем, че подобни манипулации не са безвредни за здравето на нацията...

И наш дълг е - според силите си - да доказваме, че дори откъснатите страници не могат да бъдат изтръгнати от нейната памет...