И приживе, и след смъртта си, Иван Вазов като че ли получи всичко - бе произведен в ранг "патриарх на българската литература" и "народен поет", бе окичен с лаврови венци, книжнината за живота и творчеството му е безкрайна. За него като че ли е казано, изговорено и написано всичко. Поредната кръгла годишнина е само поредното лъскане на медните парапети на адмиралския флагман. Всеки ще ти каже - какво ме занимаваш с Вазов! Вазов е ясен. Вазов е началото. Вазов е фундаментът. Вазов е институция в съзнанието на българите - с по-голяма тежест, образно казано, от БНБ и БАН. И тук този "всеки" ще се ухили, зарадван от удачното си сравнение.

И уж на пръв поглед е така. Но ако реално, с ръка на сърцето си зададем въпроса защо ни е нужен Вазов днес, ще разберем, че истината е друга. И тя е свързана с постоянното доближаване към центъра на окръжността "Вазов". Каква е истината за реалната стойност на Вазов като наш съвременник, може да разберем с помощта на един прост експеримент - ако за миг се опитаме мислено да изтръгнем Вазовите топоси от живота си. Защото в съзнанието на обикновения българин, в съзнанието на обикновения честен българин, казвам, опитващ се да живее с достойнство в мрачния ежедневен "сървайвър" на българската действителност, представите за език, история, общност и за българска принадлежност и родина наистина се носят главно и преди всичко от Вазовите топоси. Реалните ни училищни знания за Паисий от часовете по история вече са покрити от склеротична паяжина, но образът му, закован в съзнанието ни от одата "Паисий", стои. Същото е с Левски. Клъвнали сме оттук-оттам за Хайтовата титанична битка около гроба на Левски, знаем нещо за предателството, за залавянето му, за процеса. Но онова, което реално си спомняме за Левски, оцелявайки в символичните и реални задръствания в ежедневието на българския "сървайвър", е тъкмо образът на Вазовия Левски. Така е и с "Опълченците на Шипка"...

С гениална проницателност Йордан Радичков, помолен да каже няколко думи за Вазов, се докосва много точно до същината на този проблем. Той отговаря, че не може да каже нищо. "Това е все едно да говоря за майчиното си мляко", казва Радичков.

А майчиното мляко не е институция. Това е метафора на най-дълбоката ни същност; център на нашата реална устойчивост.

Колцина от софиянци ще се разходят днес до гроба на Вазов, за да му отдадат почит? А всъщност мястото откъм олтара на църквата "Св. София", където е погребан поетът, мястото, обозначено с огромна витошка морена от любимата планина на Вазов, по един чуден начин описва точно тази функция на Вазовото дело - да е центърът в една окръжност, около която са разположени паметникът на Левски, патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", БАН, парламентът, университетът... Символите на модерна България.

Тук е мястото да припомним кога е писано стихотворението "Аз съм българче" с оня куплет, който знаем и насън: Аз съм българче и расна/в дни велики, в славно време,/син съм на земя прекрасна,/син съм на юнашко племе.

То е писано през зловещата 1918 г.

Ето затова ни е нужен Вазов.