---визитка---

Мариус Куркински е роден на 15 октомври 1969 г. в гр. Нови пазар. Завършил е НАТФИЗ "Кръстю Сарафов" в класа на проф. Крикор Азарян. Сред най-запомнящите се негови моноспектакли са "Дон Жуан", "Песен на песните", "Дамата с кученцето", "Самият човек". Като режисьор поставя "Дванайсета нощ", "Синята птица", "Годежът", "Грехове наши", "Свекърва" и др. Работил е с почти всички столични театри. Миналата седмица в Сатиричния театър беше софийската премиера на "Кървава сватба", реализирана първо в Пловдив.

---

- Г-н Куркински, прави впечатление, че във вашите постановки текстът е водещ. Как преодолявате езиковите прегради при гостуванията на спектаклите в чужбина?

- В това отношение позицията ми е много твърда. Напълно отричам излизането на театъра извън страната, в която е създаден. Не мога да приема, че един човек на изкуството ще се съобразява с това, че някъде някой си може да не го разбере заради езиковите бариери. Пътуващо изкуство е киното, музиката, живописта, донякъде литературата. А театърът трябва да си пази народа. Да се грижи за народа си. Една култура, ако е истинска, сама ще се чуе, ще се разнесе. Но преди всичко тя трябва да е достатъчна за народа си. Не бива така да се насилваме да печелим овации навън.

Що се отнася до словото, то смятам, че театралното изкуство трябва да си остане свързано с него. Словото е постижение на човешката душа, на човека като създание. Изразяването и на чувствата, и на света, и на сътворението със слово са висш етап от развитието ни. Наше голямо достижение, дар. И театралното изкуство винаги се е опирало на този дар. На поетите, на философите, на хората, които са се докосвали до тази стихия. Ние контактуваме с Бога чрез словото. Аз съм се влюбил в театъра, гледайки именно такива спектакли като дете. Първите пиеси, които съм видял, са били по Шекспир и те ми бяха представени в чист вид. Възпитан съм в това театърът да е школа, която показва първо какво е драматичното изкуство, второ - какво е написал авторът. Неговият текст трябва да остане непокътнат и режисурата трябва така да се отнесе към него, че зрителят да може да разграничава кое е режисьорска версия и кое е драматургия. След това вече идват сценографията и актьорското изпълнение. Да може зрителят да каже: "По пиеса се случва еди какво си, режисьорът го е решил така, актьорът го е развил еди как си". Съгласен съм колегите да правят компилации, но да ги правят по свои текстове. А не по класически произведения. Смятам, че ние губим от това, че се отнасяме фриволно към завършени шедьоври. Губим от душата си, от това, което човечеството е постигнало в общия си път в изкуството.

- В кое търсите модерното тогава?

- Търся го в отговора на въпроса защо правя спектакъла. Защо съм избрал точно тази пиеса и как мога да я разкажа от свое име като режисьор, но без да правя глупости с текста. Освен това не разбирам и вече съм се отказал да разсъждавам относно модерното и немодерното. Време е всичко това да свърши. Време е за някакво абсолютно ново, изначално правене на театър. Ако можем да се отървем от това слугуване на постмодернизма, на хамалина "модернизъм"... Сякаш всичко задължително трябва да бъде стегнато в еди каква си форма, в еди каква си сценография, в еди какво си движение, задължително трябва да покажеш дори повече, отколкото знаеш в момента. Това са отвратителни неща. Театърът за мен е любовна среща с пиесата и с актьорите. Трябва да имаш смелостта дори да се откажеш от формата, от желанието на всяка цена да покажеш концепция и да остане само театърът като природа. Просто много ме умориха изискванията за задължително демонстриране на решения. Хората все повече и повече не си дават труда да прикрият формата, която е нещо вторично. Колкото повече другият свят се разгражда, толкова повече театърът ще трябва да се фиксира на върха на една карфица, където се побира и човешката душа. Това могат да бъдат спектакли без движение, без сценографии, само на някакво духовно равнище, само на общуване. Всички декори, местеници наляво и надясно, клякания, ставания, пъшкания и викания - всичко това да се изрине и да се махне.

- В много случаи обаче хората отиват на театър, за да се разтоварят, очакват зрелище, прост хумор, иначе се разочароват. Как си представяте "своя" зрител?

- Представям си го като най-доброто от света, част от общото братство, "обединения човек". А обединеният човек е човекът, който гледа изкуство. Той ще разбере разликата между скечовете и сериозните послания и ще се отвори към тях. Естествено, ако след работния ден му предложим някакво претенциозно авангарде, ще се отврати. И аз ще се радвам, че се погнусява. Но ако му се поднесе изповед, майсторлък, актьорство, стройна, силна режисура, той дори и да не бъде задоволен откъм хумор, ще бъде спечелен и пречистен - убеден съм в това, убеден съм.

- Кое е по-трудно - поставянето на моноспектакъл или режисирането на актьорска трупа?

- По-лесен е моноспектакълът. Много трудно е да се режисират други. Трябва да си готов за изключително голямо раздаване, за страхотно общуване. Не трябва да губиш времето на актьорите, а да им дадеш един свят, една вселена. Ако просто ги караш да правят етюди, значи да ги ограбваш. За актьорите трябва да се грижиш като за деца. Щом една година е играл едно, другата година трябва да му се даде друго - неговият творчески път също трябва да се извайва.

- След промените театрите силно олекотиха репертоара си, за да събират колкото се може повече публика. Сега се опитват да преодолеят това залитане. С успех ли?

- Наистина имаше такъв период и той беше кошмарен. Ударът, който нанесе на интелигентната публика, е запомнящ се. Притеснителното е, че мнозина не се и опитват да го преодолеят. Но да не се занимаваме с тях, защото като цяло българският театър се държи добре. През 70-те и 80-те години той беше достигнал до толкова високо ниво, че чак беше тръгнал да застива и да се опустошава сам. В началото на 90-те загниваше. Обществените промени съвсем го съсипаха. Хубавото е, че тогава сцената започна да пониква отново, буквално от гробището възкръсна. Сега сме в начален период, затова е толкова хаотичен и не бива да се плашим. Плашещо е само, че много бързо тръгна имитацията на всякакъв вид модерен театър. Аз не се боя от бруталността на тъпите пиеси. Понякога в тях има повече драматургия, отколкото в имитацията и в авангардетата. Но съм против самоцелността и копирането. Хубаво е само авторското, личното, себеотдаващото. Нека не звучи патетично, но театърът е голямо изкуство и трябва да му се посветиш изцяло, за да създадеш майсторски спектакъл, без да имитираш. Да бъдеш "ти" във вековното изкуство.

- Има ли завист във вашия бранш, съперничество между различните школи?

- Има, разбира се. По сравнение с други творчески съсловия ние общо взето демонстрираме толерантност, но съществува голяма доза омраза, коментиране, плюене, групички, кръгове, жанрова нетърпимост един към друг. Особено режисьорите от по-старото поколение със зъби и нокти се борят да си останат номер едно - и вече не издържат, и малко истерясват. Но това изобщо не ме интересува и никога не съм участвал в махленски завери. Радва ме, че младите актьори умеят да се държат много свободно. Те не служат на авторитети, възпитани са, репетират добре, когато нещо не им харесва, го казват, не сервилничат.

- Защо не членувате в Съюза на артистите в България?

- Просто дори не ми е хрумвало да постъпя в някаква организация. Но иначе смятам, че съюзът върши добра работа. Особено напоследък, със систематизирането на информацията за актьорите и търсенето на връзки с продуцентите, които биха могли да ги наемат. Много хора се отказват от актьорството, защото не могат да издържат семействата си. А така, снимайки в продукции - дори и да не са най-престижните, хората запазват достойнството си и имат възможност да реализират паралелно и проекти, които им допадат.

- Липсата на издания, публикуващи театрална критика, демотивира ли актьора?

- Това наистина е срамно. Желанието ми е да има повече вестници и списания, отразяващи не само информационно, но и аналитично театралния живот. От друга страна обаче, съм против те да стресират ненужно колегите. По разни филми сме гледали как "актьорите тръпнат" след премиерата в очакване на вечерните издания с критичните колонки. Само това им остава на горките актьори. Аз много-много не искам да тръпнат пред това какво ще кажат критиците. Когато свърши премиерата, те трябва да са наясно дали е станал спектакълът. Когато приключат с представлението, да си кажат: "Да, получи се!". Няма кой друг да ти каже. Актьорът трябва да го усети сам. Да е сигурен в знанието си. А критиката е за зрителя. Тя не бива да стига до актьора.

- Отказахте ли се от музиката?

- Пеенето не беше сериозно, а просто забавление и част от актьорската работа. Не се знае, може след време да направя нещо, което обаче ще е по-театризирано. За мен музиката беше свързана с популяризиране на моноспектаклите ми. Което и стана. Когато играех "Дамата с кученцето" или "Самия човек", аз имах хитове, поппарчета, и именно те събираха в салоните младата публика, която не беше чувала за Платонов или за Чехов. Гледаха и възприемаха тези автори като нещо изключително интересно, като събитие. И съм сигурен, че след това са прочели произведенията им.