Като франкофони започваме да приличаме на французите, но каква полза? Задаващите се избори в България показват тенденция да изкопират модела на последните президентски избори във Франция през пролетта на 2002 г., които много французи предпочитат да не си спомнят.

На 21 април 2002 г. републиканска Франция си удари най-срамния шамар в президентски избори - изпрати на балотаж националиста Жан-Мари льо Пен, на когото до този момент лепеше етикетите "ксенофоб", "расист", "фашизоид", "л...но" и прочие, та чак "брюкселско зеле" (заради мандата му на евродепутат). На него принадлежи забележителната фраза: "Не казвам, че газовите камери не са съществували. Не съм ги виждал. Не съм проучвал въпроса. Но мисля, че това е само детайл от историята на Втората световна война". Как стана възможно човек с подобни възгледи да стигне на един вот разстояние до Елисейския дворец? Льо Пен се изправи в пряк сблъсък с тогавашния президент Жак Ширак на 5 май 2002 г. и загуби съкрушително само защото заплахата за демокрацията сплоти народа. Но защо трябваше да се прави такава спасителна операция? Опасността изпълзя от



най-скучната президентска кампания



през осемте гласувания за държавен глава от основаването на Петата република от генерал Де Гол. На първия тур се явиха рекорден брой кандидати - 16, докато предишният рекорд бе 9. Народът бе отегчен от старите политически муцуни - партийните слонове от традиционната левица и десница. Всякакви авантюристи се надпреварваха да му предлагат алтернативи, но малцина ги вземаха насериозно. Хората се взираха в политическата екзотика само колкото да се позабавляват (имаше кандидат-президент и от движението на ловците и рибарите), но си знаеха, че се задава класическо премерване на силите между умерена левица и умерена десница. "Класиците" пък предъвкваха стари дебати за сигурността и безработицата, без да предлагат нови решения. Електоратът задряма на първия тур, състоял се на 21 април 2002 г., и отбеляза небивала пасивност - 28,4% отказали да гласуват. Бюлетините на част от разходилите се до урните се разпиляха между многото кандидати и хоп - изненада! Жак Ширак остана под 20% (19,88%) и усети как във врата му диша Льо Пен с 16,86%. Соченият за главен съперник на президента - социалистът Лионел Жоспен - позорно се класира трети с 16,18% и отпадна от борбата. Десницата загуби 4 милиона гласа в сравнение с предишните президентски избори през 1995 г., а левицата загуби 1,5 милиона гласа.

Щом телевизиите разгласиха сензацията, прозяващите се до този момент пред екраните отегчени зрители рипнаха на спонтанни демонстрации. Площадът на републиката, Площадът на Бастилията и други традиционни места за революционни изяви в Париж се превърнаха в човешко гъмжило. Не е ясно кой пръв издигна лозунга



"Републиката е в опасност!",



но със сигурност никой политик не можеше да си го присвои, защото народът се усети, че трябва сам да я брани. На 24 април 2002 г. по улиците имаше 60 000 демонстранти, на 25 април - 250 000, а на 1 май - 1 300 000, от които 400 000 само в Париж. Льо Пен, който по традиция отбелязва на 1 май Деня на Жана д'Арк, а не Празника на труда успя да събере само 20 000 души пред нейния паметник в Париж.

Между двата тура на изборите французите имат две седмици да мислят какво да правят. Обикновено това е период на телевизионни сблъсъци, но за първи път единият кандидат от класираните за балотажа (Жак Жирак) отказа дуел пред камерите с другия (Льо Пен). Ширак обясни, че не желае да легитимира "банализацията на омразата и нетърпимостта". 69% от избирателите обаче искаха да видят двамата в телевизионен двубой. "Както в миналото не приех съюз с Националния фронт, така и утре няма да приема дебат с неговия представител, каквато и да бъде политическата цена. Това е борбата на целия ми живот, борба в името на морала и на Франция", каза Ширак в отговор на сондажите, които го подканяха да излезе на телевизионния ринг.

Льо Пен определи отказа му като "жалко бягство". "Жак Ширак не желае да води дебат с противника си, избран му от народа, затова нека си намери друг народ. Той се страхува от кандидат, който не му е удобен. Страхува се от истината. Бягащият от дуел се опозорява", заяви лидерът на Националния фронт. Вестниците всеки ден се занимаваха с поведението на президента, чието презрение към претендента се контрираше с обвинения в малодушие. Дързостта на Льо Пен растеше и обогатяваше речника му с определения по адрес на Ширак като "суперлъжец" и "суперкрадец", иронизираше го, че е станал кандидат за втория тур на "обединената левица", която срамежливо заяви, че ще го подкрепи.

Връх на самоувереност бе заканата на Льо Пен да атакува височината от 50% на втория тур, а не 20%, както му предвещаваха социолозите, които впрочем се бяха изложили вече с прогнозите си за първия тур. Това, разбира се, бе прекомерно. Неговият максимум бе да привлече гласовете на бившия си партиен заместник Бруно Мегре, който на първи тур се пробва самостоятелно и му отне 2,3%. Така и се случи. Льо Пен спря на 17,79%. Ширак пък събра невижданите 82,21%, които обаче в голямата си част бяха



гласове на отвращението



Числата показваха победа с явно превъзходство 5:1, но Ширак нямаше за какво да триумфира. Народът не гласува за него, а се мобилизира да издигне барикада срещу настъплението на национализма и омразата. Стари привърженици на левицата извръщаха глави, когато пускаха бюлетини за Ширак. Други гласуваха с ръкавици. В селцето Вилман (Елзас), което наброява 157 избиратели, кметът мина първо да дезинфекцира избирателната секция и раздаде индивидуални пакети за "обеззаразяване". След това изборите там бяха касирани от Конституционния съд. Впрочем броят на анулираните и белите бюлетини бе необичайно висок - 5,4%. Активизирането на още 3 милиона избиратели между двата тура обаче бе предостатъчно, за да обере всички луфтове.

Льо Пен пък, който се представя за десен, уверяваше с голяма доза основателност, че е "кандидат на народа", защото Националният фронт се бе превърнал в



най-голямата работническа партия на Франция



Комунистическата партия бе загубила работническия електорат и бе станала секта на интелектуалци. Льо Пен бе отмъкнал онези 20%, които до началото на 70-те години на ХХ в. се падаха на нея. В дебата за безработицата той предлагаше на треперещите за работните си места французи прости решения: да свика референдум за промяна на конституцията, за да се впише в нея като член първи принципът за националния приоритет. Освен това би оттеглил Франция от процеса на европейска интеграция и би възстановил франка като национална валута. Той обеща да спре и да върне имигрантите, както и да отмени "правото на земята", според което всеки, роден на френска земя, има право да стане френски гражданин. "Франция - на французите!", "Франция преди всичко!"- звучи познато, но друг го бе казал за друга държава и в друга епоха.

Всичко обаче може да се повтори. Ако е вярно, че историята се повтаря като фарс, още по-жалко би било да се повтаря, след като вече е била фарс. Всяко подобие между предстоящите президентски избори в България и предишните във Франция ще си бъде чист резил.