Има едно показателно разминаване между общественото мнение у нас и в Европа, и това е пълното безразличие към политиката на г-н Буш-младши. Тя се приема, така да се каже, като природен феномен, един вид цунами, пред което трябва да се снишим, както тогава безсмъртно се изрази Тодор Живков.

Критика чуваме практически само откъм неофашистите и тъкмо околното мълчание прави техните крясъци по-убедителни. Съждението в крайната десница е просто: щом американската политика е лоша, значи лош е Западът изобщо и дай да се опъваме на всякакви световни организации, та даже на ЕС, който ни взима ядрената централа така, както американците взимат нефта на иракчаните. Разсъждение вредно и страшно.

След 17 години мъчителни реформи, валутен борд, приемане на квоти, реформи, бедност най-после се добрахме до вратата на най-богатото икономическо пространство в света. И наместо да запретнат ръкави и ни помогнат да се възползваме от него, лидерите на "Атака" провокират, скандализират, поставят на карта мястото ни в развития свят.



Знаете ли на какво ми прилича това?



Държавата Египет няма нефт, но има друго богатство, пирамиди: всеки средно богат европеец веднъж през живота си пожелава да ги види. Сиреч около 50% от икономиката на тази страна по един или друг начин зависи от туризма. И въпреки това се намират едни отчаяни хора, които периодически хвърлят някоя бомба върху автобус с немски туристи. И дори се намират други отчаяни хора, които им се радват! Слава богу, нашият тероризъм засега е само словесен, слава богу, етнонационалният фундаментализъм е в упадък за разлика от религиозния. Но корените на двете явления са подобни: става дума за недоверието към собствените елити, които са все по-далеч от настроението на хората.

Критиката на пост-Клинтъновата американска политика от последните два мандата в този смисъл за мен е път към възстановяването на доверието между граждани и елити. И разбира се, излишно е да припомням, че това не е просто една от страните от света, а центърът на демократичния свят, който желаем. (Ако щете и ние, българите, участваме в нейната слава, подготвяйки, изучавайки и изпращайки там много хиляди от най-добрите си младежи!)

Единият повод да поговорим за тази политика е, разбира се, Ирак. По агенциите изтекоха резултатите от изследването, публикувано в уважаваното медицинско списание "Лансет" и проведено от американо-иракска независима група, според което от началото на войната през 2003 г. до миналата година в Ирак са били убити над 600 000 души. Част от тях в преки военни действия, част са жертви на "колатерални щети", част - на терористични атаки, част - на глад, болести, епидемии и хаос. Прибавете към тази цифра жертвите от първата война в Залива от началото на 90-те, които пряко бяха към 150 000, плюс онези, умрели по-късно от разнообразни причини, които всяка война води със себе си (най-мистериозните бяха раковите заболявания, причинени от обеднения уран, който се използва за насочване на снарядите, ако не се лъжа). Приближаваме се към милиона. А обикновено в подобни войни ранените са три пъти повече. Сега изчислете колко семейства в една страна от 26 милиона души (там семействата са от по 6-7 човека) имат причина да мразят американците и



какво ще последва от цялото това "освобождаване" на Ирак



Най-скандално тук впрочем е официално заявеното от американската армия нежелание да се "броят телата" (разбира се, не на своите, на туземците). Само споменавам с погнуса тайните затвори, базата Гуантанамо, превърната практически в концлагер (т.е.място, където затварят без съд понякога съвсем случайни хора), официално приетото използване на мъчението като метод на разпит - теми, по които в европейския и американски печат се пише непрекъснато, и които у нас са повече към рубриката "шарен свят".

Питат ли българските журналисти онези, които управляваха през 2003 г., защо замесиха България в това престъпление? Казвам престъпление, защото другият момент е вече доказаната (от конгресна комисия във Вашингтон) лъжливост на твърдението за връзките между Саддам и "Ал Кайда", както и по-рано на това за наличието на някакви тайни средства за масово унищожение.

Междувременно се влошава положението в Афганистан. Наистина там мотив за намеса имаше и поне развитият свят се съгласи да участва. Но радикализирането на международните отношения от съвършеното безхаберие на тези, които сега седят в Белия дом, преобърна нещата и днес по-голямата част от територията на тази страна е отново под контрола на талибаните. В началото на тази операция научихме, че там Пентагонът е изпратил части, които са по-малко на брой от полицаите в Ню Йорк. Е, ще чакаме сега нашите военно-гурбетчии, които се натискат за място в международни мисии, белким изхранят семействата си, да пооправят нещата. А какво ще остане от НАТО след г-н Буш, това също е въпрос за размисъл.



Ще подмина вътрешните скандали около тази управа,



несправянето с наводненията в Нови Орлеан, ловните подвизи на Дик Чейни, печалбите на петролните компании. Ще подмина рекордния бюджетен дефицит и преминаването на огромна част от американските ценни книжа в ръцете на носители от страни като Китай или Саудитска Арабия (това, разбира се, носи и тежки политически рискове, нали се сещате, че тези страни не са съвсем като другите).

Стигаме до Иран, страна, която наместо да се сплаши от инвазията в Ирак, тъкмо обратното, надигна глава и по безпрецедентен начин предизвиква днес световната общност, от една страна, с ядрената си програма, от друга - със заявленията, че Израел трябва да бъде изтрит от картата на света и конкурсите за карикатури, осмиващи уж несъстоялия се холокост. Ами нали тъкмо обратното твърдеше г-н Буш преди 3 години - че щял да даде урок на страните-мошеници (rogue states), че САЩ не си поплюват и да ги накара да се съобразяват с Вашингтон. Само че каква е логиката на въпросните страни-мошеници? Че ако нямаш ядрено оръжие, САЩ във всеки момент могат да те нападнат и да сменят режима ти. Другите две страни-мошеници от Оста на злото бяха Иран и Северна Корея. Какво направи Северна Корея? Ядрен опит. Скандално, предизвикателно, страшно. Сеул е на 50 километра от границата с този последен бастион на комунизма, а ракетите на Ким Чен Ир вече могат да стигнат до Аляска. Е добре, няма ли да каже някой мейнстрийм говорител публично - например някой кандидат-президент - че тази политика на силата, на предварителни удари, на арогантност и погазване на международното право се провали?

Да спомена още два региона на света. Путинова Русия днес е много по-далеч от Запада, отколкото тя беше в ерата Клинтън-Елцин. Тя незабелязано започва да вбива клин в европейско-американските отношения къде с газ, къде с общи позиции по Близкия и Среден изток. Наред с безумието в Ирак тук стои и проблемът с "близката чужбина", редуцирана (слава богу за нас!) до бившите съветски републики. Разбира се, не е лошо да се изнася демокрация където и да било по света, но ако нямаш куража, средствата и международната подкрепа да интегрираш една страна в своята геополитическа сфера, цялата тази работа има обратен ефект. Розовата и оранжева революции съответно в Грузия и Украйна (подкрепени активно макар неформално от САЩ) доведоха засега единствено до крайно втвърдяване на Русия и нещастие за народите си. Не ме разбирайте погрешно, много бих се радвал тези страни да излязат от постсъветската орбита като нас, въпросът е дали Западът може/иска да се справи едновременно с този проблем, и с исляма, и със Северна Корея.

И с Южна Америка, която също трябва да споменем в тази удивителна серия от политически провали. С насмешка гледахме на Кастро през 90-те години, Куба беше станала нещо като резерват на комунизма. И ето, че неговият антиамериканизъм се разпространява из целия континент, който се колебае между ляво и крайноляво. От умерените лидери на Бразилия и Аржентина до новите леви популисти във Венецуела и Боливия. Едва се удържа статуквото в Мексико, и то (малко както спечели самият г-н Буш първия си мандат) със скандали, на границата.



Не знам дали е хубаво или лошо това олевяване



за латиноамериканския континент, дано борбата с капитала остане в разумни граници; това, което е ясно, е, че още веднъж политиката на неоконсерваторите около Белия дом търпи провал и впрочем огромната част от американските граждани вече виждат това.

Това, което най-много ме вбесява, когато безпомощно чета подобни новини, е идеологичността на подобна политика. Идеология наричам технология на мисълта, метод на действие, който се прилага във всяка ситуация, без да мислиш. Така идеологизирана беше съветската политика преди Горбачов - всяка крачка назад се смяташе за унижение, идеологическо отстъпление. Ето ни в същия свят, само дето сега идеолозите се наричат "десни" (чудите ли се още защо подобно "дясно" умира?). Ами като си сбъркал, кажи го пръв, огледай се, търси други решения. Но вероятно властта се крепи на друго, не на разум, а на символи, жертвоприношения, пози на честолюбие.



Още от/за автора на

http://www.ivayloditchev.cult.bg