Радикалните идеи са сигурен признак на напрежение. След като миналата година няколко браншови и съсловни организации предвидиха, че ще се наложи внос на работници, тези дни председателят на Българска стопанска камара Божидар Данев лансира още една идея, която предизвика учудено повдигане на вежди. Той предложи да се организира трансферен пазар на кадри, както е във футбола, или поне да се компенсират разходите на фирмите за обучение на напускащите работници.

Въпреки многото неясноти около идеята тя подлежи на дискусии. Всъщност предложението не е кой знае каква новост.



За "собственост" върху персонала



отдавна, макар и не толкова официално, си мечтаят шефовете на одиторски и софтуерни къщи, които всъщност най-често дават примера с футболистите, а вероятно и на други фирми, където кадрите решават всичко. Така че за разлика от вноса на работници, идеята да се внедри челният опит от футбола на трудовия пазар е по-стара и не е предизвикана от конюнктурен проблем.

За запалянковците фактът, че футболистите и някои други спортисти се търгуват както робите едно време, вероятно си е в реда на нещата. Но и те, стига да не са фенове на "Реал", роптаят срещу монополизма и признават, че трансферите убиват шансовете на малките отбори за сметка на няколко колоса. Че има проблем, свидетелстват и постоянните дискусии, последвали т. нар. правило "Босман" - силно критикуваната разпоредба, която ограничи трансферите в Европа.

"Ние се нуждаем от нови инструменти, за да възвърнем равенството в конкуренцията" - това мнение на легендата на германския футбол Карл Хайнц Румениге при едно от поредните изслушвания в европейския парламент е достатъчно показателно. Неговият "Байерн" впрочем има същия оборот като "Челси", но е далеч от финансовата мощ на щедро спонсорираните британци.

Заради влиянието си върху конкуренцията



търговията с човешки ресурси



е голямо изпитание, но не само за футбола, а и за разбирането на икономиката. Дебелите книги не дават ясен отговор на какво се дължи тя. Но от тях може да се научи защо Бекъм, Шевченко и Зидан са толкова скъпи: поради премията за уникалност, която се надбавя над обичайната заплата.

И все пак много професии предполагат уникални умения и световна известност, но представителите им не се търгуват. При това в списъка на най-добре платените спортисти преди най-заможния Дейвид Бекъм има неколцина други играчи, които идват от дисциплини с по-малка популярност, но със свободни трансфери.

Така че популярността не е достатъчна, за да разберем защо едни клубове искат пари, за да се разделят с играчите си, други са готови да ги платят, а самите футболисти се съгласяват с договори, които ги ограничават.

Има две причини, които карат работодателите да мечтаят за трансферни суми: едната е, че е нормално да търсят компенсация за това, което си мислят, че са вложили в своя служител. Втората е, че някои умения, както и талантът, не подлежат на кодифициране и препредаване. Тоест, умението да се рита топка си върви с човека, докато програмистът все пак оставя нещо след себе си. А и талантът на спортистите не подлежи на ограждане чрез авторски права или патенти.

Въпреки това пазарът на спортисти е изключение, но от тези изключения, които помагат да разберем правилата. Следователно, трябва да има още особености, поради които се плащат трансферни суми в някои спортове.

Една от тях е фактът, че



футболът е колективна игра



и за славата на един играч допринасят не само армията треньори, масажисти, агенти, но и съотборниците му, както и позицията и името на отбора. В същото време футболистите са относително независими от другите инвестиции на техните работодатели - един стадион може да струва много пари, но не е конкурентно предимство, за разлика от болидите във Формула 1, където са.

Футболните мачове са особена "стока", която губи привлекателност след ден-два, тъй като малцина си купуват записи с мачове. Освен това винаги съществува риск дали клубът ще има достатъчно време да си избие парите, особено при контузии. Така към проблема за знанията и уменията, които не може да се натрупват, се прибавя и малката трайност.

Футболистите се съгласяват на този режим, който ограничава мобилността им, заради твърде голямата разлика в дохода им като звезди и като обикновени работници. Каквато и да е алтернативата за един професор или мениджър, той би имал нелоша реализация, дори да е извън най-престижните университети и компании.

Сред другите причини са краткият срок, през който може да се използва един играч, както и фактът, че неговите умения са видими за всички и се демонстрират най-малко веднъж седмично. Последното не може да се каже за стругарите, още по-малко за кадри на по-високи позиции, където търговската тайна ограничава прозрачността.

За кои други кадри е валидно това съчетание от фактори?



Във всеки случай не за стругарите



и фрезистите, дори не и за софтуерните разработчици и висшите мениджъри. При тях наистина може да говорим за талант, но резултатът от него може да се търгува или поне е траен.

Да, обичайните трудови договори са неприложими за подобни уникални кадри, но пазарът е намерил начини да се справи с този проблем. Такива са например опциите за покупка на акции, които получават мениджърите. Друга възможност са договорите за обучение, които са уредени в законодателството, но слабо се използват. Обезщетенията при напускане са по-приложими, но те имат това неудобство за работодателя, че са обвързани с официалната заплата.

Идеята на БСК не е работникът да се откупува сам, а за него да плаща новият му работодател. Но тогава кой ще плати на тези работодатели, чиито кадри заминават за чужбина, кандидатират се за изборна длъжност или потърсят работа в съвсем друга сфера? Последното е изключително важно, защото бумът на технологиите непрекъснато ражда нови професии и изхвърля други от употреба. Впрочем, работодателите достатъчно добре съзнават това, както показа и дискусията около отпадането на класовете за прослужено време.



В практически план има и други неясноти:



според БСК трансферният пазар трябва да се организира с етичен кодекс на работодателите, но не става ясно как ще се решават споровете помежду им и кой ще определя сумата, вложена за обучение. Как да се разграничат умения, които са даденост, от такива, които се придобиват благодарение на средата? Кой ще определи за кои знания е платила държавата и за кои - самият служител или неговият работодател. А ако успеем да направим тези разграничения, как да преценим кои от придобитите умения имат принос към новата работа и кои не - например, ако една секретарка е учила балет, това брои ли се? Това не са маловажни въпроси, а пазарът досега не е успял да ги реши.

Голямото неудобство е, че трансферите са антитеза на свободното движение на хора, което всъщност предизвика и правилото "Босман". Трудно представимо е как революционната идея на БСК може да победи в отделно взета страна, защото не е ясно коя сила ще накара компаниите от ЕС да плащат трансферни суми за българските работници. Иначе би било твърде хубаво - да се внасят безплатно кадри от развиващите се страни и да се продават желаещите да работят на Запад.

И все пак трябва да се признае, че подхвърляйки за трансферите, Божидар Данев започва полезна дискусия. Трудно би намерил по-добър начин да ни накара да се замислим колко важни са образованието, квалификацията и всичко, което прави от работниците капитал.