Това трябваше да е статия за поредна глава от безкрайната сага, течаща под название "Да му мисли Европа!" Написването й щеше да е лесно. Погледнете само сивите, напрегнати лица на седящите край масата на европейската среща на върха във Финландия.

На Европа тепърва й предстои да се отърси от политическия потрес, предизвикан от миналогодишния отказ на Франция и Холандия да признаят конституцията на ЕС. Икономиката като цяло дойде на себе си, макар настъпилото подобряване да е твърде относително. А политическият паралич стана не изключение, а по-скоро правило.

Най-голямото нещо, което се надява да получи от президентството си френският лидер Жак Ширак, е да надживее с няколко седмици напускащия скоро "Даунинг стрийт" Тони Блеър. Германската канцлерка Ангела Меркел е популярна зад граница, но у дома постоянно и твърдо я критикуват. А Италия си е Италия. Почти навсякъде



правителствата се уплашиха



пред по-нататъшното разширяване на ЕС. Западните Балкани могат да вървят по дяволите, Турция - също.

Изнемогването се чувства не само в западната част на континента. В по-голямата част на Централна и Източна Европа ентусиазмът, с който бе посрещнато влизането на осем бивши комунистически държави в ЕС, секна. Полша пропиля потенциалния си авторитет, като се плъзна към откровения популизъм. Властта в Словакия в най-добрия случай може да бъде наречена коалиция на гадни типове, а в Унгария управлява самопровъзгласил се лъжец.

В същото време



Брюксел се превърна в изкупителна жертва



за националисти от всички бои. Те искат да ни внушат, че със съюза е свършено, тъй като той в равна степен е причина и жертва на европейските беди.

В действителност не е така. Хората често допускат грешка, като смесват слабостите и късогледството на днешните политици с целта, заради която бе създаден Евросъюзът, и изгодите, които той дава. Националните правителства може да не стават за нищо, а гражданите им да умират от страх от глобализацията, но идеята за единна Европа сега има по-голям смисъл отвсякога.

За това напомни и речта на председателя на Еврокомисията Жозе Барозу. През седмицата бившият премиер на Португалия прочете в лондонския "Чатъм хаус" "лекцията на Хюго Йънг" - ежегодното отдаване на почит към паметта на прекрасния британски и европейски журналист. Сега Барозу заема един от най-сложните постове в Европа, при това, за негово нещастие, в момент, когато



националните лидери са пределно слаби



Еврокомисията процъфтява, когато националните лидери са силни и уверени в себе си, а когато те са слаби, нея я презират. Но Барозу лесно носи своето бреме - по-скоро, защото вярва в това, което казва. Медиите отбелязаха мекия му призив към бъдещия британски премиер да се възползва от възможностите, които открива Европа, вместо да се окаже изтикан встрани от въображаеми демони. Това е много своевременно предупреждение. Гордън Браун, който има най-големи шансове да смени Блеър, се отнася към Европа променливо - ту ревниво, ту неприветливо. Колкото до младия лидер на консерваторите Дейвид Камерън, той е изцяло погълнат от това да накара своята партия да осъзнае реалностите на XXI век - всичко, освен единна Европа.

Трудно е да си представим как тези двама политици, а и повечето други европейски лидери, биха могли да оспорят визията за Европа, предложена от Барозу. Председателят на Еврокомисията иска да види "отворена" Европа, общуваща с останалия свят, достатъчно уверена, за да се променя заради утвърждаването на своите ценности, интереси и амбиции. Той иска да поощрява енергичното икономическо развитие, условието за което е конкуренцията, а не безсмисленият протекционизъм.

Когато Еврокомисията се стреми да внесе промени в договорите след неуспеха на европейската конституция, целта й не е създаването на федерална свръхдържава, която се явява в кошмарните сънища на противниците на обединена Европа, а повишаване на дееспособността на ЕС и най-вече - продължаване на приемането на нови членове.

Според Барозу прекалено много хора в Европа



страдат от самоуспокоение,



когато става дума за бъдещето на либералната демокрация. "Да се смятат основополагащите се свободи за подразбиращи се от само себе си означава те да бъдат подложени на риск. Достатъчно е да се погледне какво се случва днес със свободата на словото и мисълта, за да се осъзнае тази опасност", каза той. Всъщност главната цел на изказването му бе да се опровергае ширещото се днес из цяла Европа лъжовно мнение, че глобализацията лиши от смисъл ЕС. Претенцията на левите, както видяхме на френския референдум, се заключава в това, че щом ЕС не може да вдигне стена между себе си и останалия свят, той е безполезен. Десните казват, че световният пазар вече е заел онова място, което преди беше икономическото пространство на ЕС. В същото време рисковете, съпровождащи отварянето на вътрешния пазар, тласнаха избирателите обратно в обятията на националните правителства.

Последното наблюдение си има своя собствена истина. Електоратът в цяла Европа иска от своите правителства



по-ефективно да го защитават от опасностите на нашата епоха



Но предположението, че тази тенденция намалява ролята на Европа, не издържа никаква критика. Вярно е точно обратното.

Друго мащабно последствие от глобализацията е отслабването на способността на отделните държави да действат. Отварянето на границите предаде властта на бизнеса, отделни лица и транснационални общности. Така че правителствата трябва повече да си сътрудничат, ако искат да реагират на безпокойството на избирателите.

За да се разбере защо е необходимо това, е достатъчно да погледнем съставения от Барозу списък на проблемите, стоящи пред европейските правителства - промените в климата, енергийната сигурност, международния тероризъм, миграцията, демографската криза, глобалните пандемии, изостряне на конкуренцията с развиващите се азиатски държави.

Лидерите, участвали в последната среща на върха, знаят, че Барозу е прав, когато казва, че отговорът на отделните държави на тези предизвикателства може да бъде успешен само в такава степен, в каквато в него е въвлечена Европа. Но



повечето правителства са твърде слаби



или прекалено много държат на евтини аплодисменти като награда за своя популизъм, за да го признаят. По думите на Барозу смисълът на съществуването на Европа през XXI век е сигурността и разцветът в епохата на глобализацията. Проблемът не е в Европа, а в днешното поколение нейни лидери.