За литературния живот от всички епохи е обичайно да се изпълва със спорове и битки за това кой заслужава да доминира и кому да се въздаде славата и поклонението. Най-често тези битки са безпринципни, водени са от несериозни литератори, обзети от комплекса за провинциалност и от манията за неоцененост.

Разбира се, не рядко се водят и принципни спорове около адекватната оценка на един или друг автор, книга, факт, събитие. Такива спорове са полезни, защото имат за цел да достигнат до истината, а истината е необходима за определяне посоката и скоростта на литературното развитие. Литературата има нужда да знае кой е нейният "първи" писател, кой формира традицията и от кого би било добре останалите да се учат - или поне да го признават, уважават и следват. Авторитетът се налага от само себе си и всички доброволно го възприемат за такъв. Необходимо е само да бъде озвучен по някакъв начин, рекламиран и пропагандиран. Ако този авторитет е наистина значим писател, около него по естествен начин се оформя кръг от други сериозни млади или стари автори, които от своя страна възпроизвеждат този кръг в нови по-малки и т.н. Тези кръгове привличат към себе си други даровити автори и отблъскват посредствените. Дребните и нищожните могат да си издават книгите, ако намерят издатели, но едва ли ще се намери сериозна институция, която да ги награждава с престижни награди, да ги включва в представителни антологии или да се пишат статии и книги за тях.

Белег за равнището на литературата, а и за изкуството изобщо, е



за кого пише критиката и журналистиката



Каквито и цели да има търговската реклама, колкото и силна да е, тя не може да пренебрегне действителните естетически стойности, да ги замени със съмнителни и да произвежда непременно и само графомани за литературни първенци, ако зад тях не стоят официални и авторитетни институции. Напр. творчески съюзи, Министерство на културата, благоразположени икономически корпорации. Впрочем възможно е, но само в незряло общество и в литературен живот, обладан от провинциализъм, какъвто е българският.

За съжаление българският литературен живот наистина е обладан от провинциализъм, бездарие и посредственост. Днешното тържество на бездарието означава повече бездарие утре - не бива да си правим илюзии, че идва нещо друго.

В началото на 90-те години на миналия век започна всеобща подмяна на всичко в обществената система. Някои се опитваха да променят и скалата на ценностите в литературата и изкуството. Бяха обругани доста писатели, като по този начин бе направен опит да бъдат детронирани от високите си пиедестали някои от най-значимите ни творци. Когато тези опити не успяха, започна апология на нови имена - уж неопетнени от миналото и идващи с нови идеи и начин на писане. Но общо взето



не се получи реална смяна на поколенията



По-точно: новото поколение не успя да въведе в литературата ярки и безспорни таланти. А може би все пак ще се наложи да почакаме малко, докато се разсее мъглата, за да излязат на слънце истински способните млади, които шумната пропаганда премълчаваше или изобщо не забелязваше, докато беше заета с изпълнението на политическите си задачи. Иначе би било страшно и безнадеждно. Ако наистина не се е извършила реална смяна на поколения и новото поколение не е равнището на предишното, литературата, също като в демографията, отбелязва отрицателен прираст. Пази Боже!

Посредствеността именно се опитва (и винаги успява) да диктува литературната мода, да произвежда литературни първенци и да определя кому да се въздаде слава и почест. Дори и кой да бъде представен в чужбина. Тя е обсебила и Съюза на българските писатели, и Сдружението на български писатели, да не говорим за останалите т. нар. "писателски съюзи". Ако погледнем списъка с наградените с литературни отличия, присъждани в съучастие и на СБП, ще се видят едни и същи имена от близкото обкръжение на ръководството. Е, сега не се пише непременно за ръководителите, както беше някога, но литературните галеници са близки до тях хора. Неотдавна излязлата в Русия Антология на българската поезия изобилства с нищо незначещи, дори някои от тях и изобщо непознати поети, за които ръководството на Съюза е държало да бъдат непременно включени. Да не говорим кои се превеждат и издават в чужбина пак по препоръка на СБП.

Срещу сегашното състояние на литературния живот в България трябва да се говори. Защото то



трови обществената атмосфера,



създава лоша обстановка и влияе отрицателно на самата литература. Пошлостта и бездарието не са никак безобидни. Те са силно продуктивни и най-често тяхното потомство оцелява в трудни години и получава светло бъдеще - не на талантливите.

Посредствеността придобива все повече площ и пространство в литературния живот. Голяма вина за това имат истинските писатели, които гнусливо са им отстъпили водещото място и са ги оставили да тровят литературната атмосфера. Колкото повече талантливите отстъпват, толкова повече посредствените ще настъпват и ще се изпълват със сила, гордост и увереност, че те са днес големите ни писатели. И докато обществото разбере, че не са, ще мине време. И може да бъде късно! И непоправимо!