С приватизацията на енергоразпределителните дружества държавата скочи с двата крака в един капан, за който предупреждавахме още преди да щракне. С упоритостта на учени папагали правителствените чиновници, техните наставници от Световната банка и консултантите им от една частна банка, избрана да ни даде акъл за енергетиката, повтаряха, че комуналното стопанство трябва да се приватизира, защото трябва да се приватизира. Е, приватизирахме и доказахме, че



не знаем смисъла на приватизацията



Нека се върнем към принципите: раздържавяването беше нужно, за да увеличим ефективността на икономиката. За да заместим немотивираните, губещи държавни монополи с независими, частни, конкуриращи се производители, чиито естествен стремеж към печалба и натискът на конкуренцията ги заставят да намаляват разходите, да подобряват качеството на продуктите и услугите си. Точно това се случи в практически всички пазарноориентирани отрасли и дейности. Какъв беше смисълът да раздържавим обаче монополните дейности, защо бе нужна



замяната на държавен монопол с частен?



Никой не намери за нужно да ни съобщи. Вярно, че в доста страни именно чрез концесии върху естествени и комунални монополи са осигурени инвестиции за тежки инфраструктурни проекти. Българската държава обаче продаде готова инфраструктура. За да напълни бюджета? Не е аргумент. Когато продадоха енергоразпределителните дружества, вече беше натрупан солиден, непрекъснато растящ и до днес, неефективно използван фискален резерв. Практически същата сума фискът щеше да получи, ако самият монопол не беше продаден, а беше даден на срочна концесия - като софийската вода например. Така щеше да остане поне надеждата, че след 20, 30 или 50 години грешката може да се поправи. А като собственик на дадени под наем съоръжения, държавата щеше да държи в ръцете си по-здрави лостове за контрол върху изпълнението на договора от концесионера-наемател. Наемател можеш да изгониш. Но собственик? Тази грешка ще платим много, много скъпо. Най-вероятно ще се наложи да изградим и платим дублираща инфраструктура, за да намалим



пазарната сила на монопола,



защото в икономиката и теоретично, и емпирично е доказано, че пазарната сила на частния монопол е по-висока от тази на държавния, защото публичният контрол върху него е по-слаб и само опосредстван. Силата на монопола не е поредната научна дрънканица. Това е характеристика, която се мери например чрез пределната монополна рентабилност, точно равна на 1/(1 + 1/е), където "е" е еластичността на търсенето на съответната стока. Колкото по-висока е стойността на това съотношение, наречено "индекс на Лернер", толкова по-здраво монополът ни държи за гушата и толкова по-свободен е той да диктува цените. При силни монополи например - разпределението на тока, се оказваме в



ситуацията на "пазарен провал",



изключение от правилата на пазарната икономика, когато пазарът е деформиран от монопол или от монопсония (обратното на монопола - случаят, когато пазарът е доминиран от единствен купувач). При пазарен провал финансовата наука препоръчва по изключение дейността да се извади от пазара, да се организира като публично, а не като частно предприятие. (Което не пречи тази дейност да се възложи на частен оператор - публичният контрол е важен, за да се елиминира възможността монополът да ни облага със свръхпечалби в своя полза). По тази логика железните и автомобилни пътища навсякъде са национализирани - дори там, където са възникнали като частни дружества. В случая с енергоразпределителните дружества все още



не е късно за корекция



на допуснатата стратегическа грешка. Начините са три. Първо, държавата трябва да се постарае да осигури максимално възможната конкуренция, като допусне пряко договаряне между НЕК, производителите и потребителите на енергия, вместо да принуждава всички да купуват ток единствено от енергоразпределителните монополисти. Вторият начин изисква да се наложат ясни принципи на ценообразуване и ефективен контрол на регулатора върху дейността на монополиста. Третият начин е всички ние, без значение колко добре държавната администрация се справя със задачата си да контролира монополиста, да се възползваме от правата, които ни дава антимонополното законодателство. Вярно, че е скъпо и бавно да си търсим правата по съдебен ред, но веднъж преминали през съдебните инстанции, потребителите ще ограничат възможностите на монопола да надува цените и да прави икономии на разходи за сметка на качеството на услугата, която ни предлага. Енергоразпределението е само един урок. Дано не се повтори същата грешка с магистралите и всички други монополи, които държавата може да приватизира в бъдеще - напук на здравата логика.