Турил в скута си чувалче картофи, мърмори: "Ще стигнат за една седмица." Пътниците в автобуса мълчат като на панихида. А на него му се говори. И иска да бъде чут, може би защото още не е загубил всичките си илюзии или от най-мерзка потребност да тормози околните. Явно ме е забелязал за лесна жертва - нося очила. Извръща се към мен: "Аз веднъж да взема властта!..." Каква власт ще взема?... Захабени ръце, захабено лице, захабен живот. Утрепан, огрухан байчо.

Никак не ми е смешно. По-скоро от съжаление, отколкото от любопитство го питам:



"И какво ще правиш, като вземеш властта?"





Диалогът е по Йонеско - абсурден, но не и безсмислен.

Отговорът не е неочакван, но въпреки това потресаващ с откровената си наивност и неизмерима пошлост: "Ще си оправя живота!"

Глупав, нелеп разговор. Така е. И двамата знаем, че мечтата е непостижима, но байчото е уловил дамара като как се оправя един човешки живот в изтърбушена държава - чрез власт.

Той вече е сварил да научи, че не чрез труд, не чрез упорство и постоянство, а единствено и само чрез властта могат да се решат проклетите проблеми на битието. И с тази умонагласа на него комай му е по-лесно да живее.

Масовото оправдание се превръща в национален спорт. Както и масовото вайкане.

Това вече е цяла жизнена философия, изповядвана от много и много българи. Илюзиите са рухнали, животът е наистина "озъбено свирепо куче", както е казал Вапцаров, и "отнийде взорът надежда не види", както е казал пък Вазов.

Предреченото в Библията какво "ще се вземе от ония, които нямат, и ще се даде на тия, които имат", е вече победила реалност.

Българинът стои като обран поп сред руините на своето Отечество, за което и той самият положи душмански усилия. Невинни няма.

Преображението е страховито. От един все пак приличен, казармено устроен бит -



за всекиго имаше черпак от баката на соца -



а сега човек се видя захвърлен сред пустошта на един ограбен живот. Закрити са заводи и предприятия, приватизацията го е ограбила и изхвърлила на улицата и той е вече парий в една подменена държава, в една земя, която е парясана и обрасла в буренака на запустението. Всичко това, докато нашият човек лековерно дереше гърло по площадите, изпълнен с беса на тъпа отмъстителност. А после си зададе възможно най-глупавия въпрос - кой ми сра в гащите?

Всички обещания са мъртви, както са мъртви и усмивките на политиците от предизборните плакати.

След като го налъгаха доволно (защото искаше да бъде лъган) и му се клеха във вечна любов и му обещаваха светли европейски бъднини, и най-сетне след като го употребиха като изтривалка, несретникът бе жив да чуе от наглите, самодоволните и оядени властници, че е със сбъркан чип, че е мързелив и поради това беден. И още - че е тъмен балкански субект, който поради провинциална опърничавост и простотия не може и не иска да възприема позитивни послания.

Мизерният и скуден живот го затваря като в клетка. Той вече няма упование в ближния,



защото и ближният е като него -



също толкова самотен, настръхнал от недоверие, отчаян и смазан от безперспективност и със страх, очакващ всеки следващ ден. И ако властта наистина нещо е постигнала, то това е, че до голяма степен успя да атомизира народа, да го разбие на малки нещастни късчета.

И друг един мерзък урок усвои българинът от властта - че само чрез властта може да си оправи битието.

А това е вече разврат - нравствен и социален.

Разврат е и обещаването на чудеса. Помним как преди години един венценосец прогласи, че за 800 дни ще ни нахрани и напои. Но питам се



не е ли разврат да се довериш на развратника



Тук се обажда един тъмен рабски нагон да протягаш паница към черпака, вместо да опретнеш ръкави и сам да си сътвориш живота. Изглежда много дълбоко е заложен някакъв просешки инстинкт, някаква мистична вяра в юнак спасител, комуто срещу подхвърления къшей си готов да пролазиш на четири крака. Подобна умонагласа днес е пагубна и развратителна.

Но все пак нещо става. Като тъмен прибой се надига всеобхватно отвращение от захабения наш живот и погледът търси виновниците за това - новите любимци на разврата, на пошлостта и търбухната ояденост.

Нещо ще има да става. На стените на Вавилон някой вече пише: мане, текел, фарес. Демек - идва съдният ден и ще ви разкажем играта. Но мен ме глождят силни интелигентски съмнения. И си спомням една знаменателна фраза на Джузепе Томази ди Лампедуза в романа "Гепардът": "За да остане всичко, както си е, трябва всичко да се промени".