Като сме се втренчили в този 1 януари 2007 ... Часовници святкат и отброяват часовете и минутите, дето оставали; фанфари се лъскат, знамена се гладят... А то като си помислиш, първи януари е просто един ден на махмурлук. Ден за армея и за шкембе-чорба евентуално. Той затова е и почивен ден.

Но от този ден сме щели вече да сме част от обединена Европа. И като сме част - какво ни чака? "ЕС удари жестоко износа на българско месо и мляко"; "468 наши компании аут от европазара"; "Месарите вече калкулират загуби заради Брюксел"... И въобще: "Европа се страхува от родните колбаси". Това ни учудва, разбира се, защото на нас самите отдавна вече не ни пука какво ядем всъщност. А никак не би било зле да се поуплашим и ние.

Интересно наистина. Предстоящото членство в ЕС развихри страсти, които, ако бъдат поразгледани по-старателно, ще ни разкрият такива "национални черти", че просто да паднеш.

Търговци, производители, политически търгаши, обикновени престъпници - всеки пророкува каквото му е изгодно, всеки ни плаши свирепо. От една страна - шкембето, ах, шкембето! - а от друга: "Булгар! Булгар!" - и мрачно думкане в гърдите.

Не е ли сега времето, поне за миг да забравим не само за шкембе-чорбата, но и за Симеон, Златния век, Кирил и Методий и че сме имали първия в Европа университет? Защото тогава пък трябва да си отговорим на въпроса защо Иван-Александровото Четвероевангелие не е в София, а в Лондон.

Да оставим настрана "неоспоримите факти" за това как и келтите са българи, а китайският календар всъщност е прабългарски, защото тогава ще трябва да се запитаме защо не знаем значението на половината наименования в този календар.

Да забравим за Карл еди кой си, който говорел на немски с конете си, защото пък немците могат да ни отвърнат, че по времето на този Карл дори и конете са говорели, а по нашите земи все още е имало безсловесни хора.

Да не отваряме поне за малко суетна дума за талантливите българчета, които превземат света с ум и знания, защото тогава ще трябва да си отговорим и на въпроса защо, като го превземат, тия същите талантливи българчета там си и остават.

Временно да поспрем да се бием в гърдите, че сме втората по умност нация в света, защото междувременно две участнички в твърде гледаемо телевизионно състезание изкараха на теста за IQ 50 точки. Хем двете заедно. А според мерките и теглилките на МЕНСА 50 точки означава печална олигофрения.

И Джон Атанасов да оставим на мира - той е конструирал компютъра не защото родът му е от Бояджик, ами защото е учил в американски училища.

Въобще да забравим, че и ний сме дали нещо на света, защото тогава ще трябва да се запитаме защо светът не знае това.

Древността си е древност, но 1 януари е утре, а не през 681 година. Да оставим патриотарските метафори на политиците и на историците-наивисти и да си помислим например за това какво ще отнесем в Европа. Какво и колко ще похабим и загубим в пътя. Какво и колко ще съхраним. Ще забравим ли мъдрата мисъл на един голям французин, че Европа не е общо отечество, а е общност на отечествата. За саламите ли ще се тръшкаме там или ще съизмерваме духа си с духа на всеки друг европейски народ. Пак ли ще разчитаме единствено на фолклора си. Колко книги от български автори фигурират в списъците на европейските бестселъри... Е, всъщност то това вече дори не е въпрос, а констатация, върху която си струва да се замислят няколкото писателски съюза. Защото на държавата литературата й е последна грижа. Например държавният Национален фонд "Култура", поощрявайки с конкурси преводите от български на чужд език, изрично подчертава, че ще бъдат гледани с предимство преводите от български на някой от тъй наречените малки езици. Интересно. Значи правителството предпочита да познават нашата книга в Унгария, но не и в необятния англоезичен свят. Което си е горе-долу като да рекламираш стоката си не в "Метро" и "Кауфланд", а на пазарчето в махалата.

Та така. Хубавото на 1 януари е, че е почивен ден. Един вид - ден за размисъл. Напълно подходящ например за припомняне на онзи разказ на Селинджър - "По-високо билото, майстори!"