В духа на отколешна традиция за три петилетки преход българските партии догонващо преминаха през всички най-основни етапи в развитието на политическите партии изобщо.

През първите 10 години имахме масови идеологизирани партии. Постепенно идеологическият заряд на СДС и БСП започна да намалява и те бавно се трансформираха в catch-all партии, конкуриращи се за гласовете на средния избирател. Този процес бе пришпорен от възхода на НДСВ, което успя да размие съществуващите дотогава разбирания за „ляво" и „дясно" в политиката. „Центризмът" на либералите бе съзнателен отказ да се конструира кохерентна политическа програма - тяхното обещание, преведено на езика на харизматичния им лидер, бе: „да се направи каквото трябва, когато му дойде времето". След триумфа на тази „платформа" в България партиите съвсем се отказаха от програмната ориентираност - политическата надпревара устойчиво се пренесе в полето на личностните качества и персоналния интегритет на политиците. Така станаха възможни два типажа - яростният народен разобличител на корумпирания партиен елит и скромният, почтен политик, който не се е самозабравил, а продължава да чува гласа на народа.

Докато тези два епически персонажа си даваха среща на втория кръг на президентските избори през есента, партийната система бе вече здраво навлязла в коловозите на поредния най-висш етап в своето развитие - етапа на картела. Партийният картел се формира тогава, когато основните играчи разберат, че вместо истински да се конкурират, могат да се споразумеят с опонентите си, като по този начин гарантират за себе си всички институционални изгоди, които участието във властта и в политическия живот им дават.

Формулата на картела у нас придоби цифрово изражение - 8:5:3, разбирано като разпределение на финансови ресурси, назначения, медийно покритие и т.н. Това обаче не е пълната формула, а съкратената версия. Пълната формула е по-скоро 8:5:3:0, 5:0,1:0, 01... Става дума за това, че партиите, които не влизат в управляващата коалиция, също получават част от облагите и имат свои, макар и миниатюрни, квоти при разпределението на ресурсите. Недоволни има, но важното е друго - партийният картел замества разделението между управляващи и опозиция, с разделението между тези, които са „вътре", и тези, които остават „извън" него. Съвсем не е случаен фактът, че „опозицията" започна да битува извън парламента. Първоначално „Атака" се роди и щурмува парламента отвън. Скоро след като тя беше приета, сред членовете на картела се появи нуждата от нова екстра -парламентарна опозиция. Нужда, със задоволяването на която се зае ГЕРБ.



Влизаме в Европа подготвени



Картелизацията на партиите е общоевропейски феномен - в това отношение няма да бъдем изключение. Причините за този феномен са много, но най-важните от тях са следните. Сблъсъците на големите „леви" и „десни" идеологии в Европа са вече отживелица. Левите нямат нищо против намаляването на данъците, строгата финансова политика, балансирания бюджет, независимите централни банки и т.н. Десните пък са загрижени да гарантират привилегиите, създадени от социалната държава, особено когато тези привилегии са застрашени от емиграция, приток на евтина работна ръка, конкуренция от държавите от Третия свят и т.н. В милиардите комбинации от позиции по всички тези изключително сложни въпроси „лявото" и „дясното" се превръщат в изпразнени от съдържание метафори.

Идеологическата празнота на основните политически маркери води до опасно сближаване на позициите на политическите сили. Това сближаване демотивира избирателите, защото те престават да виждат реална алтернатива. За да отговорят на демотивацията на избирателите, партиите имат две възможности. Първо, могат да се „вкопаят" във властта чрез (зло)употреба на държавно-административен ресурс, като увеличат финансирането си от държавата, направят по-трудно влизането на нови играчи в политическата надпревара, приемат избирателни закони и парламентарни правилници, които да максимизират техните шансове, и т.н. Второ, могат да се опитат да атакуват „идеологическия консенсус", като радикализират част от своята платформа. Меките варианти на „радикализация" са свързани обикновено с обещания за бърз икономически възход, драстично намаляване на данъци или увеличаване на доходи, екстравагантни икономически проекти, приглушен национализъм във външната политика и антикорупционна реторика.

Твърдите варианти на радикализация вече атакуват човешките права и принципите на правовата държава, особено що се отнася до защитата на малцинствата, интеграцията на имигрантите и т.н. При тези варианти национализмът вече не е приглушен, а придобива все по-отвратителни расистки нотки.

В резултат на тези процеси партиите се превръщат или в членове на картели, чийто ресурс не е в обществената подкрепа за техните идеи, а в правилата за държавно финансиране, парламентарно участие и електорална надпревара, или в популистки движения, които развихрят народните страсти по символно натоварени проблеми.



Проблемите у нас се виждат по-ясно



Макар че тенденциите, за които говорим, са общоевропейски, у нас те са особено видими поради ускорените темпове на развитие на партийната ни система. Ако приложим към родната действителност теорията за партийните картели, въведена от Питър Меър в съвременната политология, можем да достигнем до следните, донякъде неочаквани, изводи. Първо, кризата на „дясното", за която усилено се говореше през изминалата година, е всъщност точно толкова криза и на „лявото" - т.е. самото разграничение ляво-дясно вече е загубило своята обяснителна сила. Това че БСП е доминиращата партия в момента (в смисъл че запазва властта и не се е разцепила), не трябва да се интерпретира като обществена подкрепа за някаква лява платформа. В крайна сметка самите червени лидери едва ли могат да обяснят какво точно е лявото на тяхното управление, макар че опитите продължават. Водещата позиция на БСП към момента намира своето обяснение в изгодното място, която столетницата получи в партийния картел. Донякъде това беше плод на чиста случайност - избирателният резултат на БСП от 2005 г. далеч не беше толкова еднозначен. Вярно е обаче, че и НДСВ, и десните партии се явиха на тези избори с негативите от едно дълго управление, което наклони леко везните в полза на социалистите. Но въпреки това необходимо беше ДПС да подари водачеството на левицата, като същевременно гарантира за себе си много изгодно място в партийния картел. Веднъж разпределили ресурсите по картелната формула, партиите бързо заеха отредените им места, като тук трябва да отдадем заслуженото на БСП, която винаги е била изкусна в използването на институционалните преимущества.

Вторият извод, който теорията за картела налага, е илюзорността на политическия „център". Размиването на лявото и дясното не означава, че се е появила нова, центристка идеология - размиването просто води до многообразие от еклектични позиции, които обаче все по-малко и по-малко са способни да мотивират избирателя. В най-добрия случай те водят до ситуационна, а не трайна мотивация. Внушенията, че съществува някаква устойчива група от центристки гласове, всъщност доведоха до краха на НДСВ. Много по-изгодно за нея щеше да е да окупира мястото на „вътрешна опозиция", а не на „център" в рамките на управляващата коалиция. Това обаче не се случи и закономерно влиянието й се стопи. Тази партия продължава да съществува заради ресурсите, получавани от картела - за избирателя тя вече е почти напълно неразпознаваема.

Третият извод, който може да се направи, е по-скоро прогноза за развитието на партиите, които се появяват с претенцията да атакуват „картела" отвън. Тези партии са изправени пред следната дилема. От една страна, за да привлекат вниманието на избирателите, те трябва да атакуват все по-радикално консенсуса в рамките на картела: по този начин те подчертават, че давайки си гласа за тях, избирателят наистина има шанс да промени нещата. От друга страна обаче, колкото по-радикални стават исканията, толкова повече новодошлите се отдалечават от средния избирател и мнозинството. Тази дилема се видя ясно в избирателната стратегия на Сидеров на президентските избори, където езикът му беше благ и умерен, целейки да не „изплаши" електората. Проблемът с „новодошлите" партии е сходен с този на утвърдените - те не могат да разчитат на подкрепата на някаква ясна и устойчива класа или социална група. Изследване на "Алфа рисърч", проведено през пролетта на 2006 г., показа, че ако разделим населението на хора с ниско (62%), средно (22%) и високо (14%) материално положение, между 22-25 % (т.е. около 1/4) от всяка една група дават гласа си както за „традиционните партии", така и за „новосъздадени партии около една личност". Тези резултати подсказват, че традиционните и новите популистки партии се борят за гласовете на хора със сходен социален статус. Ако това е така, новите популистки партии или трябва да използват своите шансове, за да си гарантират добра позиция в картела, или рискуват нарастваща радикализация, оставяща ги както извън него, така и извън предпочитанията на мнозинството.

В крайна сметка партийната система винаги е отражение на по-дълбоки социални процеси. Картелизацията е белег на прогресивната изнервеност на така наречената средна класа, която се бои за социалния си статус. Тази средна класа или се отчуждава от политиката, невиждайки решения за своите проблеми в нея, или е склонна на радикализация за запазването на своите привилегии в един свят, който е все по-състезателен и отворен към нови предизвикателства. Професията, собственият дом, доброто образование, семейното възпитание вече не са достатъчна гаранция за висок материален статус. У нас 75 % смятат, че са имали висок или среден статус по време на социализма, който днес са запазили (пак по своя преценка) едва 36%. Точно тази изнервена маса от хора, които са сърдити от несигурността или се дистанцират от традиционните партии, или са склонни да експериментират с нови, пък били те и радикални.

Партиите отговарят на този процес, формирайки картели или създавайки нови популистки формации. Проблемът е, че от гледна точка на съдържателни идеи този процес е едно наливане на изветряло вино в нови или пообновени бъчви. През 2006 г. партиите не успяха да инициират съдържателен дебат по нито един значим проблем: и съдебната власт, и здравеопазването остават в режим на безцелна реформа, докато за бъдещето ни като членове на ЕС, плановете за нова конституция на общността, позицията ни за обща външна политика и т.н. тепърва трябва да чуем смислени аргументи. С толкова несвършени домашни никой не може да очаква висока оценка.