Странно е как едно във всяко отношение историческо изложение на няколко тракийски маски и други безценни български антики в Европейския парламент успя да предизвика незапомнено от години брожение в недрата на българската държава. Нормалният човек би очаквал едно знаково българско събитие в представителна европейска институция поне визуално да ни обединява. Нищо подобно. Изложбата в европейския парламент бе отбелязана с гневни изстъпления в българския парламент. Този път обаче добре познатата у нас сценка, в която



властта клевети бизнеса



се игра паралелно на софийска и на брюкселска сцена, благодарение на което клеветите бяха повторени, че и потретени в най-тиражната световна преса. Не съм уверен нито в способността, нито в желанието на европейския читател да вникне в същността на българските крамоли. За него новината е еднопланова, в черно и бяло: В България има мафия. Тя не само контролира сериозни капитали в страната, но и притежава уникални колекции от българското историческо наследство. Експонирането и на двете (както на мафията, така и на античните й колекции) пред лицето на Европа става под патронажа на българското правителство. Щеше да е унизително, ако бе вярно. Трижди по-унизително е маскаренето, когато е невярно. А в случая става дума за



недопустима агресия



на бонзите от властта срещу знакови представители на бизнеса. Множественото число не е случайно. В същото време, когато една група (разноцветни! практически от всички бои) депутати громяха един от водещите национални капиталисти, различни творци на закона се възмущаваха срещу архонтския сан на друг известен бизнесмен. Общото в двата случая е настървението на собствениците на властта цели да делегитимира собствениците на капитала. Сиреч, да ни убеди, че тези хора, богатите, са недостойни да бъдат лицето на нацията. Озлоблението е причинено от видимото през последните години изместване. Бизнесът печели влияние, следователно политическата клика го губи. Това е сериозна, може би най-важната промяна, която обществото ни (с нежелание) търпи. Ревността на обитателите на властовите бастиони стигна дотам да извършат



престъпления върху олтара на закона,



защото е престъпно да речеш на един неосъждан човек: "ти си част от мафията". И това престъпление се извършва тъкмо от трибуната на парламента, насред храма на законността. Безочливо е да се твърди, че нечия собственост (в случая: собствеността на една фондация върху антични предмети) е незаконна само защото държавата, призвана да твори закони, не я била уредила. В модерния свят всичко, което не е забранено, е разрешено. Ако нечия собственост - била тя върху златни ритони или върху златни акции от фирми, - е незаконно придобита, дълг на държавната репресивна машина е да го докаже. А докато не е доказала и ако не успее да открие нищо нередно в делата на кой да е от нас, същата тази държава, която ние, гражданите, храним, е длъжна да уважава правата на всекиго. Колкото и да мрази по-заможните сред нас, "изедниците" изобщо или някого персонално. Това важи за всеки овластен: от полицая зад ъгъла, депутата, министъра, та чак до държавния глава. Но понеже тези основни принципи на правовата държава са твърде чужди и за мутиращото масово съзнание, че и за претендентите да са "елит на нацията", не е чудно



защо е нужно бизнесът да се маскира



зад друго лице. Няма съмнение за целта на скъпите маскаради (на новоезик: PR промоции) като закупуване и издръжка на футболни отбори, шумно меценатство и разоряващо спонсориране на политически фигури и партии срещу някоя титла, държавно отличие или депутатски мандат. Казват, че по този начин бизнесмените "чистели" имената си. Че защо да ги чистят, след като не са опетнени? Защото всяко новопридобито богатство все още се приема за нечисто по презумпция и без доказване. И тази идеология пропагандират тъкмо носителите на държавната власт вече шесто десетилетие поред. По този въпрос и днес има почти пълен консенсус сред всички партии. (Изненада ли е тогава, че "дясното изчезва", след като най-претендиращите да са десни, са най-гласовити в псуването поредния подхванат капиталист?)



Проблемът не е в първия милион,



а в първото поколение. Злощастна за нашето първо поколение истина е, че средният българин, губещ в състезанието на прехода, никога няма да признае, че някои от нас, които бяхме практически равни в мизерията, за няколко години е забогатял честно, защото е показал умения, имал е идеи, рискувал е. Следващите поколения ще се научат да уважават богатия и без да се маскира на депутат или меценат. Ще го ценят дори само защото е богат. Те ще разберат, че не е възможно някой да е тъпак, щом е успял да стане или поне да остане богат. Тогава, в бъдеще тъкмо представителите на бизнеса ще са безспорното лице на нацията. Но няма да сме живи дотогава.