Минчо Коралски е роден на 5.09.1951 г. в София. Завършил е право в СУ. Работи в социалната система от 1980 г. Започва като финансов ревизор в социалното осигуряване. Социален министър в правителството на Жан Виденов. Негова е идеята за създаване на НОИ. В момента е изпълнителен директор на Агенцията на хората с увреждания. Женен е, с три деца.



- Г-н Коралски, до края на 2006 г. всички обществени сгради и пространства трябваше задължително да станат достъпни за хора с увреждания. Могат ли вече те да посещават без проблеми съдилища, общини, кино, театри?

- Както държавните, така и общинските администрации не успяха да изпълнят тази задача за достъпна архитектурна среда. Разбира се, има щастливи изключения, но те са малко. Като цяло хората с увреждания нямат достъп до архитектурната среда, градската, средата за отдих, до учебните заведения и спортните съоръжения, до всичко онова, от което един човек може да има нужда. Има някои региони и общини, в които нещата са взети присърце. Например в Разград и Варна, но това все още не е практика. Самият факт, че в центъра на София има петзвездни хотели, които нямат рампи и не са достъпни за хората с увреждания и се налага тези хора да ги вкарват или през входа за персонала или да ги носят на ръце по стълбите, нямат тоалетни за хората с увреждания...

- Разбрах, че на вас самия скоро ви се е случило подобно нещо - не сте успял да участвате в конференция, защото не сте успял да влезете в такъв хотел?

- По принцип започнах да отказвам участия на места, в които нямам свободен достъп. Защото в крайна сметка законовият срок изтече, за мен подобни оправдания не могат да съществуват, тъй като има наредба номер 6, която задължава всеки един проектант да предвиди и достъп до сградата за хора с увреждания. Обидно е не заради друго, а поради това, че нямаме достатъчно ясна представа какъв е проблемът. Всъщност това не е проблем само на хората с увреждания. Това е проблем на всеки един от нас. На всеки може да му се случи да счупи крак, да получи инфаркт или инсулт, да изпадне в положение, в което двигателната активност е силно ограничена. И тогава вие се превръщате в един затворник - на собственото си безхаберие, когато сте бил здрав. Това удря всички. В тази среда не можеш да се движиш, независимо дали си беден или богат. Могат да те носят като тюфлек, но нищо повече. Тази свобода на движението, която сме виждали в европейските държави и която позволява на човек да покаже силата на духа и това, че такова нещастие не може да го спре от активен живот, в България просто няма как да се реализира. И най-силният дух не може да слезе по стълбите в блока. А ако излезете на улицата и там, където трябва да се движи количката, са паркирани колите, те как да се движат в градовете. В София вече има скосени тротоари. Но не може те да се използват за това да се качат по тях джиповете.

- В закона е записан срок до края на годината и са предвидени санкции. Кой в момента трябва да глоби всички шефове на институции, които не са осигурили достъп?

- Съгласно закона това е началникът на дирекция за национален строителен контрол.

- А вие като директор на Агенцията за хората с увреждания имате ли някакви правомощия?

- Уникалното в този закон е това, че аз - като изпълнителен директор на тази агенция, която би трябвало да провежда държавната политика за хората с увреждания, не мога да накажа никого за нищо. Просто в раздел Административно-наказателни разпоредби директорът на Агенцията за хората с увреждания е пропуснат като орган, който може да изисква от когото и да било каквото и да било по повод изпълнението на този закон.

- Това е някакво недомислие в закона?

- Това не само е недомислие. То иде да подскаже, че този закон по-скоро е параван за безхаберие. Понеже нещата са разхвърляни между различни агенции и институции, се задейства онзи феномен за който българите са измислили поговорката - "много баби, хилаво дете".

- Това положение обаче не може да продължава, защото достъпната обществена среда е изискване на ЕС и за това бяхме критикувани в няколко мониторингови доклади?

- Изискванията от ЕС спрямо агенцията са, че първо трябва да има капацитет и второ - да изразява политика на държавата. Не вярвам европейските ни партньори да пропуснат да контролират как се изпълнява това изискване. Но въпросът не е само в това какъв е статутът на агенцията. Изначално трябва да започнем с уточняване на понятията кой е човек с увреждания и кой със здравословни проблеми. Защото в Европа хора с увреждания се считат само хора в трудоспособна възраст. Спрямо тях се задействат осигурителните системи и те им дават право на рехабилитация, помощи, средства, квалификация, обучение, интеграция, с цел да се върнат към активен живот. Когато човек навърши пенсионна възраст се задействат други механизми и там има пенсионно осигуряване.

- В България прави ли се тази разлика между болен човек и човек с увреждане?

- Тази разлика все още не се прави и в резултат на това върви приказката за "менте-инвалидите" и за всичко останало, защото не е ясно за какво става въпрос.

- Вие писали ли сте писмо до министъра на социалната политика или до премиера, за да предупредите за проблема с недостъпните сгради?

- Откровено казано в неофициален ред съм повдигал проблемите по-скоро като гражданин. Защото в закона това не влиза в моите правомощия. В закона ясно е записано, че този въпрос е от компетенцията на Министерството на регионалното развитие. Хубаво би било да има един координиращ орган. Не само вие идвате да ме питате какво става с околната среда. Идват и други хора да ме питат какво става с трудовата заетост, какво става с образованието, социалните услуги. Аз единствено мога да ги насоча към различни органи. Възниква въпросът - кому е нужна подобна агенция, с подобни правомощия и отговорности? Краткият ми отговор е, че не се нуждаем от такава агенция. Нуждаем се от институция, в която като влезе човек с увреждане да знае, че поне 90% от нещата, които поставя за решаване са от нейната компетенция. През тази година държавата ще похарчи 36 млн. лв за помощните средства. Как става това? С протокола от ТЕЛК или ЛКК отивам в Социално подпомагане и там ми дават друг протокол, с който мога да взема предписаната количка, ако имам увреждане на долните крайници. След което отивам в някоя фирма и си я взимам. Най-често фирмата обаче ме чака още на излизане от ЛКК, защото се намират в симбиоза от интереси. В крайна сметка човекът получава количката и ние в агенцията я плащаме, без да сме видели нито човека, нито количката. Нещо повече, той получава количка, без някой да му каже, че това е количката, която му трябва. Тъй като между този, който изписва, този, който получава и този, който плаща, няма абсолютно никаква връзка. Говорим все пак за 36 млн. лв. Сега лекарят казва, че имам нужда от количка, но той трябва да каже точно от каква, как да се настрои спрямо моите индивидуални потребности. Политиката спрямо хората с увреждания не е просто обикновена политика с бастун. Нещата са много по-сложни и по-отговорни. При политиката за хората с увреждания не може да има разкъсване във веригата от последователност на действия. Не можем да говорим за интегрирано образование, ако не си решим въпроса с транспорта. Как това дете ще стигне до училището. В много страни има адаптирани жилища, обикновено на партерни етажи, които специално се проектират и правят. Така че човек, ако има собствено жилище, би могъл да го размени срещу жилище на общината, но адаптирано. Много хора биха го направили, но ние нямаме такава политика. Кой трябва да я провежда?

- Как оценявате работата на софийска община в тази посока?

- Трудно ми е да давам оценки, специално да коментирам господин Борисов, по простата причина, че има натрупани проблеми в София. Спомням си, че когато той стана кмет имахме среща, аз току-що бях станала изпълнителен директор на агенцията. Оказа се, че за метрото, в което са заложени милиарди, никой не се е сетил да предвиди асансьори за хора с увреждания. Което автоматично ги вади от потребителите на тази услуга. Доколкото знам там тече някакъв процес по реализация, вероятно ще стане. Ще ви дам пример с администрациите - хората с увреждания трябва да подадат документи за различни оценки, да си платят данъците, но огромната част от службите се намират някъде по етажите. И трябва да ангажираш член от семейството, за да ти гарантира достъп до твоите права, което е пълно безумие. Съгласно закона данъчната служба би трябвало да е достъпна, но пак трябва да ангажирам близките си. Ако не си платя данъците, ще ме заплашат със санкции. Аз обаче не мога да ги заплаша, че ще им наложа санкции за това, че сградата им е недостъпна и не мога да си платя данъците. Строим огромни туристически комплекси, които са абсолютно недостъпни за хора с увреждания. Тук става въпрос за бизнес. Всички тези бизнесмени реват, че няма туристи и е кратък сезона. А от спа-центровете се нуждаят предимно хора с увреждания. Още повече, че човек с увреждания не значи беден човек. Поне в Европа не е така. Обикновено питат какво прави държавата за хората с увреждания. А какво прави частния бизнес? Колко от банките, които се направиха, са достъпни? Ами хората с увреждания са техни потенциални клиенти. Колко ресторанти има, в които можеш да влезеш и има тоалетни за инвалиди? Има няколко в София, по-малко от пръстите на едната ръка. Бях преди известно време в Шотландия. За една седмица забравих, че съм човек с увреждане. Не ми е хрумнало да се притеснявам там, където отивам, дали ще мога да вляза, дали ще има тоалетна.