От десетина дни насам САЩ си намериха нов враг - избрания съвсем наскоро ирански президент Махмуд Ахмадинеджад. Отвориш американски вестник, пуснеш американско радио - все за него слушаш.

Всичко тръгна от това, че трима бивши американски заложници се сетиха, че Ахмадинеджад бил сред похитителите им. Става дума за завземането на посолството на САЩ в Техеран в края на 1979 г. от ирански студенти радикали. 52-ма янки бяха в плен на ислямистите цели 444 дни.

Нищо, че външно министерство в Техеран отрече Ахмадинеджад да е свързан с пленяването на американците. Нищо, че звучи съмнително, че трима души



като по команда вкупом си спомниха



за един, дето бил сред похитителите им.

Дори това да не се окаже вярно, янките едва ли ще се извинят. Ако перифразираме Христо Радевски, "те знаят, че са вечно прави, когато съгрешат дори". Защото целта им е много по-далечна. Те подготвят световното обществено мнение за антииранската си кампания. Ненапразно от една година насам все повече и повече се говори, че САЩ могат да нападнат ислямската република. Буш отдавна е взел режима в Техеран на мушка заради ядрената му програма.

Че нали американците нападнаха Ирак заради техните оръжия за масово поразяване. Нищо, че тези оръжия не са намерени и до днес. "Войната в Ирак е от жизнено важно значение за САЩ и жертвите си струваха", каза миналата седмица Джордж Буш.

Ако той е решил някой да бъде ударен, никой няма да го спре. Днес янките ще нападнат някого, защото е без шапка, а утре - защото е с шапка. Интересите на САЩ са над всичко.

Но колкото и абсурдно да звучи, поне в някои отношения в България би трябвало да се научат



да вдигат шум по американски.



Поне що се отнася до пет невинни българки, осъдени на смърт в Либия по скалъпени обвинения и на основата на признанията на една от тях, изтръгнати със средновековни мъчения. Не, в никакъв случай не става дума за бомбардировки на Либия. Съвременната история показа, че бомбите не решават проблемите на обикновените хора.

Но мълчанието в първите 14 месеца след ареста на медсестрите се оказа фатално за самите тях. Те бяха задържани на 9 февруари 1999 г. И чак през април 2000 г. покойният вече Христо Данов - пратеник на президента Петър Стоянов, огласи, че сънародничките ни са били изтезавани.

Какво се случи преди разкритията на Данов? На 25 февруари 1999 г. при медсестрите на свиждане идва Людмил Спасов - тогава пратеник на външния министър Надежда Михайлова, а по-късно посланик в Триполи. Видял човекът изтормозените медсестри. И какво направил? Благодарил с писмо на либийското външно за уредената среща и нищо повече.

Два месеца по-късно дошъл друг спецпратеник на Външно - Румен Петров. Довели му медсестрите с дълги ръкави, за да не се виждат белезите от "възпитателните методи" на либийците. Сплашени от мъчителите, българките мълчали. В резултат -



никаква реакция от нашите дипломати.



Единствено консулът ни в Триполи Пламен Икономов прозрял за какво става дума на 30 октомври 1999 г. Дипломатът попитал медсестрите дали са били изтезавани. "Тяхното мълчание смятам за положителен отговор и ще предам там, където трябва", казал той на либийските власти. Но какво последвало от това? Икономов бил отзован от българските власти.

"В началото нямаше доказателства за мъчения. Всичко беше на базата ЕЖК - една жена каза." Така неведнъж мънкаха български дипломати пред журналисти. Но един спецпратеник би трябвало да има очи и на гърба си. Едва ли е очаквал самопризнания от либийските офицери.

Така че хич не трябва да се изненадваме, че мъчителите бяха оправдани. Сега като нищо и те ще заведат искове срещу медсестрите. Нищо чудно да ги съдят за това, че с писъците си повредили слуховите им органи.

И всичко това заради мълчанието на агнетата, т.е. на българските дипломати. И заради публичното заявление "Ако са виновни?" на един премиер по адрес на медсестрите.