Ако се вгледаме в списъците на стоящите зад "Атака", виждаме, че за кой ли път вече в новата ни история военни се протягат към властта. Досега опитите им са били катастрофални. Не за тях самите, за обществото като цяло.

Княжество България разчиташе на армията за изпълнение на националните си задачи. Та затова военните бяха добре поставени. Като материален статус и като социално положение. Заплатите бяха добри. Бяха примамлива партия за брак.

През 1900 г. генерал-майорите вземаха по 12 хил. лв. годишно за чин. Башка за длъжност. Полковниците по 8 хил. лв., подполковниците - 6 , поручиците - към 3. Дори фелдфебелите можеха да турят по нещо настрана и да дават под свирепа лихва заеми на съселяните си. В същото време редовните професори в университета вземаха по 7200 лв., а основните учители - по 816.

Това съотношение на доходи се запази криво-ляво до 1944 г. Но и след промяната на обществения строй военните се разписваха срещу внушителни числа. За да се стигне до положението от средата на 80-те години на наскоро отминалия век, когато полковник се пенсионираше с 600 лв. месечна пенсия (за сравнение учителката често с по-малко от 200), па туряше в джоба си и осемнадесет заплати, които вземаше накуп и с които и сватба на децата можеше да спретне, и кола можеше да си купи (неслучайно в тези години москвичът, за който сравнително по-малко се чакаше, минаваше за офицерска кола). Та и след пенсионирането си той - здрав, прав мъж - можеше да продължи да работи в други области и да си докарва приличен допълнителен доход. Привилегии, които никой друг социален слой нямаше.

За положението сега, когато професор взема по-малко от току-що излюпен лейтенант, да не говорим.

С други думи, през целия период на самостоятелното съществуване на държавата ни военните имаше какво да бранят. Нея, разбира се, но и себе си.

Та през лятото на 1886 г. те направиха първата си екскурзия в областта на политиката, забранена им от конституцията. Понечиха да я насочат в правилния според тях път. Не бяха доволни от княз Александър I. Като щит издигаха морални идеи. Князът бил загубил благоволението на Русия. Бил пречка за България. Всъщност сърце на заговора бяха недоволните от разпределението на благинките след Сръбско-българската война. От дадените ордени, от длъжностите, от недооценка в официалните доклади. Личните интереси личаха зад мнимите обществени.



Заговорът се провали с гръм и трясък



Офицерите се оказаха напълно неподготвени за задачите, които си поставяха. Кредото, заучено от руските им учители - "Молчать, не рассуждать", - не се оказа печеливше. Бързо бяха разединени, а после победени от енергичния Стамболов, който тогава защитаваше демократичните начала.

Малцина у нас си спомнят, че водени уж от най-патриотични съображения, със свалянето на княза заговорниците въвлякоха България в спиралата, която доведе до възцаряването на фаталната за националните интереси династия на Кобургите на престола.

През 1918 г. България бе победена в световната война. По мирния договор мнозина офицери загубиха доброто си положение. Напуснаха армията. Пенсията бе мизерна. За положението си обвиняваха политиците. Но не всички.

През 1923 г. военни наедно с недоволстващи политикани смъкнаха от власт Ал. Стамболийски. Каквито и да бяха греховете на земеделския водач, в основното той не отстъпваше от демокрацията. Така бе дадено началото на спиралата от кървави насилия, която определи състоянието на духовете в страната през следващия три четвърт век.

През 1934 г. военни наедно с недоволстващи политикани смъкнаха от власт правителството на Народния блок. Каквито и да бяха греховете му, то бе избрано поне донякъде демократично и водеше в немалка степен демократична политика. Така бе дадено началото на спиралата на обществено развитие, която доведе до установяване на едноличното управление на Борис III и въвличането на България във Втората световна война на страната на нацистка Германия.

На 9 септември 1944 г. военните, привлечени от политикани, смъкнаха правителството на Константин Муравиев. То искаше да възстанови демокрацията у нас, но немa шанс. Малобройните партизани и членове на бойни групи бяха само



подправката във военния заговор



Така бе дадено началото на спиралата на комунистическото управление с всички произтичащи за България последствия.

Човек се чуди защо е това упорство на военните да се тикат в сфера, която изначално не би следвало да е тяхна, тъй като презумпцията е, че армията е надпартийна, не трябва да се меси в политиката и трябва да защитава отечеството.

Не бива да се подлага на съмнение стремежът им да променят обществото към по-добро, да отстранят недъзите му. Само че промените не стават със заповед. Обществото не е казармен плац - добре подреден, с изскубани тревички, с маршируващи и весело викащи ура някъде в покрайнините войници, пардон, граждани. Обществото е много по-сложен механизъм и досега поне военните са се обърквали в опита си да режат изкъсо. И не само у нас. Да погледнем Чили, Аржентина, Гърция, Южна Корея, Индонезия, едва ли не цяла Африка. До известна степен изключение е общо позитивната поля, която те играха в Турция.



Военните в "Атака" вдъхват опасения



Те и призивите на Волен Сидеров да вземаме за пример военната доблест на предците ни. Героизмът е излюблена тема на патриотите. Вярно е, армията се е сражавала добре. Но нима зле са се сражавали сърбите или турците, или гърците - та в историята те също се позовават на своите победи, на своите повече или по-малко дълготрайни империи. А и с това ли ще се хвалим в нова Европа - че сме добри бойци?

Въпреки легендите от Първата световна война насетне сигурността на обществото ни твърде малко е зависела от армията. Просто ситуацията в света се промени. Малка България с нейната малка армия са незначителен военен фактор. Сигурността ни в новите условия зависи най-вече от качеството на обществото ни като цяло, от образованието на членовете му, от способността ни да се конкурираме на световния пазар на стоки, работна сила и идеи. Но старите стереотипи все още са мощни. И са поддържани дружно от искрени патриоти и от тези, чиито материални интереси са обвързани с тях. А и нека да припомним Чърчил, който казваше, че винаги му е било много лесно да вярва в това, което му е изгодно.

Военното мислене трудно търпи опозиция и противни мнения. От това ме е страх. Военните търсят прости и радикални решения. Уморяват се от лутанията, грешките и провалите на демокрацията, та са склонни по-скоро да разсекат гордиевия възел, отколкото внимателно да го разплитат. Само че веднъж разсечен, от възела и при най-добро желание цяло въже вече не става.