След като България, една от европейските страни с традиционно най-лакоми държави, се оказа с рекордно ниско корпоративно облагане, съвсем логична бе вестта, че във фискалното ведомство крои нов данък. Начинанието на бирниците засега се върти в сферата на клюките и затова е трудно да преценим за какво иде реч. Говори се, че това щял да е специален
данък върху загубите,
с който ще се обложат шмекеруващите фирми, които години наред успяват да се изкарат на загуба. Работят, но не плащат данък. Данъчната статистика показвала, че в тази група попадат поне 60% от регистрираните в страната търговски дружества. Твърде голям ми изглежда този дял на губещите и най-вероятно в него са включени за по-убедително не само търговците, които отчитат загуба, но и онези, които не отчитат нищо, т.е. фирмите, които фактически са преустановили дейността си, без да преминат през процедурата по ликвидация. Проучване от преди година показваше, че около 40% от всички регистрирани юридически лица са предали Богу дух. Ако съпоставим тези данни ще излезе, че 1/3 от живите фирми отчитат загуби, един достатъчно тревожен факт и без да се преувеличава. Стражите на хазната са прави да изпитват безпокойство. Обаче начинът, който сочат като средство за силово изтикване на ужким губещите от сивата икономика
напомня на данък върху реализацията
Това беше една фискална дивотия на агонизиращата тоталитарна икономика от края на 80-те години, чиито замисъл бе да обедини данъка върху печалбата с тогавашния данък върху оборота (за младите: това бе нещо като данъка върху продажбите в САЩ, само че облагаше само крайните продажби към потребителите). Всъщност се получи един данък върху приходите, който допълнително влоши бездруго жалкото икономическо състояние на фирмите и скоропостижно бе отменен. Дори бегло познаващите финансовата теория и история знаят добре, че облагането на приходите е опасна и за самия фиск, но най-вече за данъкоплатците, данъчна форма. От една страна идеята е много примамлива, защото за разлика от крайния резултат - печалбата, приходите на фирмите са по-лесни за следене и облагане. Данъкът върху приходите, наред с поземления данък, данък сгради и поголовният данък са масови данъци, от които избягване няма. Въпреки това теорията ги отрича, а историята разказва за трагичните резултати от прилагането им. Тъй като не зависят от стопанската дейност на данъкоплатците, тези данъчни форми водят до неравномерна данъчна тежест, затова израждат междуотрасловите баланси. А могат да доведат и до декапитализация и фискална конфискация. Доказано е, че
данъкът върху приходите води до укриване
на оборотите в сивия сектор. Въвеждането му незабавно руши не само собствената му приходна база, но и системата на оборотното облагане. Въвеждането на елементи на такъв коварен данък ще разруши постигнатото крехко доверие в данъчната система и ще ликвидира надеждата(а тя, изглежда, вече дава плодове), че корпоративният десятък ще извади голяма част от сивата икономика на светло. Облагането на приходите - било то и като спомагателна данъчна форма в системата на корпоративното облагане, - ще е фатална фискална лакомия. Трябва да я спрем!
Данъчният франчайз е друго нещо.
Тази данъчна форма е добре развита в практиката на САЩ, където франчайзът е щатски данък, чрез който някои щати таксуват корпоративното гражданство (и прогонват онези фирми, които търсят икономически изгодно седалище). Той представлява твърда, ниска и еднаква за всички сума, която всяка регистрирана в щата фирма трябва да плати като данък върху печалбата. Ако данъкът върху печалбата по общия ред е по-голям - плащаш него, ако си на загуба или размерът на данъка върху печалбата излиза по-малък - плащаш поне франчайза. И у нас
франчайзният данък може да е полезен,
ако не преследва строго фискални цели. Той в никакъв случай не трябва да се определя в пропорция към приходите, а като обща, достатъчно ниска, но все пак осезаема сума. Например 500 лева. Такъв данъчен размер ще е достатъчен, за да оскъпи издръжката на неактивните корпорации и да очисти регистрите от фиктивни, ненужни дружества. Същото може да се постигне и с въвеждане на годишна такса за поддържане на търговската регистрация, която лесно може да се събира от Агенцията по вписванията заедно с годишния отчет на фирмите. Заслужава си да се помисли обаче дали целта на държавата трябва да е оскъпяването на търговската регистрация. Според мен трябва да се стремим към точно обратното - България да остане евтино и изгодно място за корпоративно гражданство. Така у нас ще се регистрират все повече дружества, които търсят изгодно място за регистрация в ЕС. Критериите са евтина издръжка на регистрацията и максимален брой спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. България днес отговаря на тези изисквания. Макар и да не плащат данък върху печалбата, регистрираните у нас дружества-контейнери ще правят разходи за банково, счетоводно, административно и юридическо обслужване. А това значи, че ще създават доходи у нас. И то повече, отколкото хазната ще получи от данъчен франчайз.
