Има един нов български филм - „Бунтът на L". Банална драма - млад мъж се мъчи да се отърси от оковите на системата, но попада в затвора. Личната му трагедия е следствие на обществените недъзи. Внушението - много недъзи, много трагедии.

От птичи поглед в българската политика също се развиват подобни драми - млади (в политическия смисъл на думата), напористи, амбициозни и немирни люде се мъчат да съборят желязната завеса около окопалите се политици, като мисията им е да лекуват обществените недъзи. Много им е трудно, защото и недъзите са много. Блъскат с рогата напред, но всесилната система е непоклатима. Тяхната младост също вехне в борбата със злото.

Приликата обаче е дотук. В художествената измислица може да има добри герои, но в политиката - почти никога. Особено когато става дума за „бунтовници", които се мъчат насила



да превърнат личната си драма в обществена



Ще ги откриете по страниците на повечето вестници, ще ви разбъркат кафето в сутрешните блокове... С бърза, смела и сръчна мисъл награда от токшоу могат да отнесат. Те винаги са готови „новина" да ви поднесат, зрелище да ви направят", нови „каузи" да очертаят... Има обаче един проблем - те просто не представляват никого.

За тях никой никога не е гласувал. Говорят само от свое име. Влезли са в политиката не защото хората ги харесват, а поради нелепата специфика на българската избирателна система и традиция. И в социологическите рейтинги няма да ги намерите - не само че никой не ги е харесвал, ами и продължава да не ги харесва.

Кого например представлява Николай Камов? „Социалдемократът", който се кичи с някакви 100 000 гласа, които никой никога не е преброил. Или пък Яне Янев? Да не говорим пък за човека без партия Димитър Абаджиев, за колежката му Мария Капон или пък за новия български Льо Пен - Павел Чернев. Пъчат се от името на лявото, дясното и националното, искат оставки, сочат верния път... В световъртежа от думите им встрани остава главният въпрос - те кои са? Как станаха политици?

Колкото и грешни да са Костов и Сидеров, колкото и комични да са Борисов и царят например, зад тях все пак стоят избиратели. Гласуват за тях, споделят вижданията им, подкрепят ги на митинги и в електронните форуми... Те също са продукт на порочната ни система, но



поне обществената подкрепа им дава легитимност



А „бунтовниците"?

„Бунтовниците" нямат минало, а настоящето им се дължи на грешките и лошите практики в българската политика. Ако не бе безсмислената Коалиция за България, днес Камов щеше да е също толкова нужен на лявото, колкото и Александър Томов. Ако не бе ненужната парламентарна коалиция на Надежда Михайлова, дори „Добруджанска трибуна" щеше да нехае за Янев. Абаджиев проби, защото Костов пожела... Чернев пък попадна в листите на „Атака", така както много политици еднодневки се вредиха в листите на НДСВ.

Ще кажете, че това е дребнотемие. Малки политици - малки проблеми. Но не е така. Пак става дума за брадатата криза за възпроизводството на политическата ни система. Някой легитимен лидер прави нелепа коалиция по съвсем нелегитимни съображения (пари, лично приятелство, стари услуги за връщане...), която впоследствие се разпада. От парчетата се пръкват нови



„лидери", които си присвояват легитимността



Или пък легитимният лидер се огражда с послушници, на които подарява власт и кариера, но престане ли да им ги предоставя, послушниците вече не слушат. Има и друг вариант - случайно попаднали хора в политиката обръщат света с хастара нагоре, за да превърнат случайността в закономерност.

А дойдат ли избори, в повечето случаи пак следват нелегитимни коалиции... Кръговрат.

Има обаче и втори проблем, по-голям - нелегитимната представителност опорочава иначе справедливи каузи. Откъде накъде Яне Янев ще води земеделските протести, след като не земеделците го вкараха в парламента? Какъв социалдемократ е Камов? Кога Чернев разбра, че може да е лице на патриотизма? С идея ли е изпъкнал, патриотите по седенки за него ли думат?

Проблемът ще се задълбочава със самоорганизирането на обществените групи. От една страна, хората ще се обединяват, защитавайки сходни интереси. Но, от друга, с нелегитимни лидери на гребена на вълната каузата на тези хора олеква. Кабинетните вождове



пречат и на раждането на естествените лидери



Вина имат и медиите. Ясно е, че трябват новини. Но новините не са задължително синоним на истината. Трябва ли да вярваме на Чернев за патриотизма, след като веднъж му повярвахме за инцидента на магистрала „Тракия", а после си смени показанията. Да вярваме ли на Яне, че наистина е десен? Нали сам каза, че хвърли димка в тоалетната на СДС, а пък после се отрече? И защо ли, след като обществото не легитимира тези хора, медиите го правят? Тук не говорим за бунта на L, а за бунта на М - на маловажните, незначителните и дребните. На маргиналите. Когато те стават говорители по големите теми, самите теми стават безсмислени.

Всъщност има и добри новини. Камов говори, че сам ще ходи на избори за евродепутати, нещо такова разправя и Чернев. Историята сочи, че краят на подобни бунтари винаги настъпва с изборите. Справка - „Новото време", Кръстьо Петков...