Събрали се трима свещеници - католик, протестант и православен. Започнали да обсъждат как разпределят даренията от храмовете, в които служат. Православният казал: "Братя, аз начертавам един кръг около себе си. Хвърлям парите във въздуха, които паднат в кръга, са за църквата, които са отвън - за мен."

Протестантът казал: "Ами, то при мен е идентично, само че вместо кръг тегля една черта. Което падне отляво - за църквата, което отдясно - за мен."

Католикът също споделил своя метод. "И аз, братя - рекъл, правя също като вас, но понеже съм повече вярващ, хвърлям парите във въздуха. Което Бог вземе, е за църквата, което падне на земята - за мен е!"

Болест на институциите, макар и духовни, е да бъдат белязани с недъзите на обществото - кариеризъм, корупция, злоупотреба. Трагичното е, че трябва да се доверяваме на свещеници, за които не знаем дали са изкушени от дявола или не.

Един много близък човек ми казваше, че за да можеш да се откъснеш от клопките на изкушенията, за да се доближиш до божественото, трябва да имаш учител, който да те преведе през тях. Като православен винаги съм вярвал, че това трябва да е свещеникът в моята църква - Божия дом. Той трябва да е духовният водач, който да ни учи на добродетели, на вярата.

Но с времето църквата ми става все по-безразлична, както вероятно и на много други хора, просто защото тя отсъства от моя квартал, от моя живот. Най-новият, най-младият митрополит в БПЦ само още веднъж ни доказва колко далеч от истинския живот, колко далеч от днешните проблеми на християните са поповете. Проблемът е още по-голям - те са далеч от живота на съвременниците си изобщо (в аспекта на техните духовни потребности, а не на всички похвати за далавери).

Подразни ме най-вече агресивността на голобрадия (в смисъл на зрялост) отец Николай, който се държи повече като християнски еквивалент на талибаните, отколкото като духовен водач, пратен в най-шарената откъм изповедания Пловдивска митрополия.

"Ще постъпя най-напред канонично, догматично, но и не на последно място дипломатично", казва той по повод на съжителството с другите религиозни общности. Папата бил еретик, твърди избраникът на БПЦ. А най-голямата му заслуга е хулиганското му поведение по време на посещението на Йоан Павел II.

Цялата духовна система на човечеството е едно разделение на правоучения и секти. Това е най-жестокият проблем на цивилизациите - отцепването, разделението, противостоянието. Умни хора се впиват в някакви измислени догми, които бранят с живота предимно на другите, за да правят кариери.

А на нас ни трябва вяра! Трябват ни водачи, учители, а не хулигани кариеристи.

На мен лично щеше да ми направи повече впечатление, ако митрополит Николай беше хвърлил същата енергия, за да изгради храмове, които толкова много липсват в София и страната, да повежда нови и нови духовници, вместо да залоства вратите на олтара, за да не би папата да влезел вътре. Така би се държал атонски монах, но не и митрополит, призван да ръководи паството си в светска държава.

Напоследък нашата църква с еднаква жар демонстрира ярко догмите си и комерсиалните си интереси. Хомосексуалистите искат да правят шествие - митрополити скачат, забраняват, протестират. Което не пречи на последните да ръкополагат като архонт човек, в чиито клубове могат да се изброят поне четири от седемте смъртни гряха. Това не пречи и да се освещават офиси на мафиоти. Това не пречи и в манастирите да се подвизават отявлени гейове. Нямам абсолютно нищо против гейовете, а против поповете и техния аршин за правилно и неправилно.

Неслучайно, ако имам нужда от помощ, бих потърсил еквивалента на майка Тереза, независимо дали е будист, православен или протестант, а не бих отишъл в манастир, в който послушник е Дим Дуков (при цялото ми уважение към него като шоумен).

Факт е, че в църквата не може без ред и йерархия. Затова е оцеляла 2000 г. В крайна сметка институцията е повече политика, отколкото път към Бога. Поради тази причина и хората, които се качват по стълбицата, трябва да са верни на системата. Но колкото повече се издигат, толкова повече трябва да работят за вярата. Всеки един от тези хора, поставени високо в църковната йерархия, трябва да има план, който, дори да съдържа едно-единствено нещо, да е ясно, че ще е напредък.

Как си го представям? Ще прибегна към любимия си столичен квартал "Младост". Да приемем, че митрополит Николай е обикновен свещеник и жителите в "Младост" са в неговата епархия. Събира хора, пише послание и казва: "Братя, в следващите четири години обещавам, че ще организирам построяването на храм, какъвто вие все още нямате. Заедно с кметството ще направим приют за жени, малтретирани от мъжете си, където те ще намерят сигурност, подслон, храна и ще бъдат включени в програма, която да ги реинтегрира в обществото. В подножието на Витоша ще направим център за деца, зависими от наркотици, ще работим с проститутките на Околовръстното шосе, ще… ще… ще…

…Ще върнем вярата на хората в доброто, ще говорим за несправедливостите..."

Това е една, в интерес на истината, съвсем възможна за реализиране програма. Липсват само духовните водачи, иначе обществото е готово да свърши останалото. Вярата не е канон - тя би следвало да е любов. Чиста, извираща от душата. Хората са зажаднели за това и догматични кариеристи не може да бъдат гордост за нашата православна църква.